Братята
Шрифт:
— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.
— Лесно? Друг път правили ли сте го?
— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?
— Не.
— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.
За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.
— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?
За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха
— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?
— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.
— Искаме копия от всички писма.
— Това може да се окаже проблем.
— Защо?
— Къде ще ги снимате?
— В банката няма ли ксерокс?
— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.
— Тогава ще ги занесем някъде другаде.
— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.
— Нямате ли магазин за канцеларски материали?
— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.
Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.
— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.
— Къде?
— В дрогерията — отвърна Уес.
— Вие сте намерили дрогерията?
— Да, трябваха ни пинцети.
— Техният ксерокс е на двайсет години.
— Не, купили са си нов.
— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.
Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.
Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.
— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.
Уес веднага се оживи.
— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.
— Ами ако се ядоса?
— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.
— Цялата му поща ли четете?
— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.
Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.
— Как смятате да го спрете?
Без да знае защо,
— Сигурно просто ще го убием.
Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.
— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.
Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:
— Мисля, че е време да си вървите.
Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?
На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.
Получиха сведения за сметката в Женева Тръст Банк, като подкупиха с четирийсет хиляди долара един служител на банката, когото бяха използвали и преди. „Бумър Риълти“ притежаваше сто осемдесет и девет хиляди долара. Адвокатът им имаше на сметка шейсет и осем хиляди. В разпечатката бяха изброени всички транзакции — всички получени и изтеглени суми. Знаеха коя банка в Демойн бе използвал мистър Гарб. Освен това знаеха, че от някаква банка в Далас са били преведени сто хиляди долара. Не можеха обаче да открият кой беше пуснал платежното нареждане.
Работеха на няколко фронта, когато Теди извика Девил в бункера. Йорк беше с него. Масата беше покрита с копия от писмата на Рики до Гарб и с копия на банковата разпечатка.
Девил никога не беше виждал началника си толкова потиснат. Йорк също нямаше много за казване. Той носеше отговорност за кашата на Лейк, макар че Теди обвиняваше себе си.
— Искам новини — каза тихо Мейнард.
Девил никога не сядаше, когато беше в бункера.
— Още проследяваме парите. Свързахме се със списанието. То излиза в Ню Хейвън, съвсем малък тираж, не съм сигурен дали ще можем да пробием там. Нашият човек на Бахамите следи всяко движение в сметката и ще ни съобщи, ако постъпят нови суми. Имаме екип, готов да претърси кабинета на Лейк в сградата на Конгреса, но това е трудна работа. Не съм оптимист. Изпратили сме двайсет души в Джаксънвил.
— Колко наши хора следят Лейк?
— Току-що ги увеличихме от трийсет на петдесет.
— Трябва да го наблюдаваме. Да го следим неотклонно. Явно не е човекът, за когото го мислехме, и ако го изпуснем от поглед за един час, той може да изпрати писмо или да си купи друго списание.
— Знам. Правим всичко възможно.
— Това е основният ни вътрешнополитически приоритет.
— Знам.
— Какво ще кажете да вкараме наш човек в затвора? — попита Теди. Идеята беше нова, Йорк я бе предложил преди по-малко от час.