Братята
Шрифт:
Тайнър му разказа за изборите за представител в Конгреса от една област в Северна Калифорния, където титулярът от двайсет години, когото Лейк познаваше и презираше, бе започнал годината с четирийсет процента преднина пред неизвестен опонент. Последният пристигнал в „Ди-Пак“ и продал душата си на Лейк.
— Ние на практика поехме кампанията му — каза Тайнър. — Пишем речи, правим проучвания, водим цялата печатна и телевизионна реклама. Дори му наехме нов екип. Досега сме похарчили милион и половина и нашият човек намали преднината на опонента си на десет процента. А му остават още седем месеца.
Тайнър и „Ди-Пак“
Третата й основна идея беше да следи пулса на страната. „Ди-Пак“ непрекъснато правеше проучвания, всеки ден по петнайсет часа. Ако работниците в Западна Пенсилвания имаха някакъв проблем, в „Ди-Пак“ щяха да го знаят. Ако испаноговорещото население в Хюстън одобряваше новата социална политика, в „Ди-Пак“ щяха да знаят това. Освен това щяха да знаят примерно колко процента от жените в района на Чикаго харесват или не харесват някой клип на Лейк.
— Ние знаем всичко — похвали се тя. — Ние сме като Големия брат и виждаме всичко.
Проучванията струваха шейсет хиляди долара на ден и това беше евтино. Никой не можеше да го оспори. Най-важното беше, че Лейк имаше девет пункта преднина пред Тари в Тексас и дори във Флорида, където още не беше ходил. Освен това Флорида беше много близо до Индиана, родния щат на Тари.
— Тари е уморен — заяви тя. — Той губи увереност, защото беше спечелил в Ню Хампшър и парите се стичаха към него, а после изведнъж се появихте вие бог знае откъде, ново лице, ново послание, никакви стари проблеми, започнахте да печелите и парите потекоха към вас. Тари не може да събере петдесет долара на благотворителен обяд в някоя църква. Губи ключови фигури, защото не може да им плаща, а и те подушват новия фаворит.
Лейк дъвчеше парченце ананас и се наслаждаваше на думите й. Те не бяха нови; беше ги чувал от собствените си хора. Въпреки това беше по-сигурно да ги чуеш от устата на опитен играч като Тайнър.
— Какви са резултатите на вицепрезидента? — попита Лейк. Имаше собствена информация, но, кой знае защо, вярваше повече на Илейн.
— Той ще издържи номинацията — каза тя. Лейк вече знаеше това. — Но борбата на самия конгрес ще бъде жестока. В момента вие сте само на няколко пункта зад него по основния въпрос: „За кого ще гласувате през ноември?“
— Ноември е далеч.
— И да, и не.
— Много неща ще се променят дотогава — заяви Лейк, като си мислеше за Теди и се чудеше каква ли криза щеше да измисли той, за да стресне американския народ.
Вечерята беше съвсем лека и Лейк бе откаран от „Мортимър“ до малка трапезария в хотел „Хей-Адамс“. Там го чакаше дълга, късна вечеря с приятели — двайсетина колеги от Конгреса. Малцина от тях го бяха подкрепили в началото на кампанията, но сега всички горещо поддържаха своя човек. Повечето си правеха собствени проучвания. Лавината се спускаше с трясък по склона и помиташе всичко по пътя си.
Лейк никога не беше виждал старите си приятели толкова радостни от това, че са с него.
Писмото беше подготвено в отдел „Документи“ от жена на име Брус, една от тримата най-добри фалшификатори в ЦРУ. На дъската над бюрото в малката й лаборатория бяха закачени писма
Не беше нейна работа обаче да прави такива предположения, не и в този случай. Като използваше същия химикал и същата хартия като Рики, тя написа красиво писъмце до Ал. Текстът беше подготвен от друг. Тя не знаеше от кого, а и не я интересуваше.
Писмото гласеше:
„Хей, Ал, къде се изгуби? Защо не ми пишеш? Не ме забравяй.“
В този дух плюс малка изненада. Тъй като Рики не можеше да използва телефона, той изпращаше на Ал касета с кратък запис, направен нейде из дълбините на клиниката.
Брус събра писмото на една страница, а после един час работи върху плика. Сложи му пощенски печат от Нептун Бийч, Флорида.
Тя не запечата плика. Работата й беше проверена и отнесена в друга лаборатория. Касетата беше записана от млад агент, който беше учил актьорско майсторство в Северозападния университет. Тихият му, изчистен от акценти глас казваше:
„Здравей, Ал. Аз съм Рики. Сигурно си изненадан да чуеш гласа ми. Тук не ни позволяват да използваме телефоните, но, кой знае защо, ни разрешават да изпращаме и получаваме касети. Нямам търпение да изляза оттук.“ След това в продължение на пет минути Рики говореше за клиниката, за това колко мразел чичо си и хората, които ръководели „Аладин Норт“. Все пак признаваше, че те го излекували от зависимостта към наркотиците. Казваше, че сигурно по-нататък не би съдил клиниката толкова строго.
Всичко беше само празни приказки. Не се обсъждаха планове за неговото изписване, нито имаше намеци къде смята да ходи и какво смята да прави — само смътно подмятане, че иска някой ден да се запознае с Ал.
Още не бяха готови да пуснат въдицата на Ал Кониърс. Единствената цел на касетата беше да скрие достатъчно мощен предавател, който би ги отвел до другите писма от Рики до Лейк. Не можеха да го сложат в плика. Лейк би могъл да го открие.
ЦРУ вече контролираше осем кутии в „Мейлбокс Америка“ в търговския център, наети за по една година от осем различни клиенти, всеки от които имаше същия двайсет и четири часов достъп като мистър Кониърс. Влизаха и излизаха по всяко време, проверяваха пощата си, вземаха писма, които сами си бяха изпратили, и от време на време, ако никой не ги гледаше, хвърляха по едно око на кутията на Ал Кониърс.
Тъй като знаеха програмата му по-добре и от самия него, те чакаха търпеливо той да завърши обиколките си. Бяха ха сигурни, че ще се измъкне както предния път, облечен в анцуг, затова задържаха плика с касетата почти до десет часа през въпросната вечер. После го оставиха в кутията му.
Четири часа по-късно, докато десетина агенти следяха всяко негово движение, Лейк бегачът изскочи от едно такси пред „Мейлбокс Америка“, втурна се вътре, скрил лице под дългата козирка на шапката си, отиде до кутията, измъкна писмата и изтича обратно до таксито.