Бяла смърт
Шрифт:
— За мен няма проблем, Кърт — каза Дзавала. — Ще върна „Минога“ до „Бийб“ и ще почна тестовете.
Очите на Остин проблеснаха гневно. Не обичаше разни надути търтеи бюрократи да му казват какво да прави. Изобщо не се постара да прикрие раздразнението си.
— По всичко личи, че ще бъда ваш гост, господин Бекер — каза той и се обърна към Дзавала. — Май ще отложим празненството. Ще се обадя в базата на НАТО да задвижат нещата.
Скоро въздухът се изпълни с рева на двигателите на огромния руски хеликоптер, който натовари „Морска минога“. Дзавала се качи в хеликоптера на НАМПД и последва подводницата към базата,
— Има и още нещо — каза Бекер. — Бих искал да оставите забележителния си костюм на борда в случай, че на комисията й потрябват допълнителни сведения. Ако ли не, с удоволствие ще ви го изпратим, където посочите.
— Искате да се гмуркам отново ли?
— Може би. Разбира се, първо трябва да се консултирам с началниците си.
— Разбира се — повтори Остин. Беше прекалено уморен, за да възразява.
Капитанът дойде и съобщи, че катерът е готов да ги откара до сушата. Остин не изгаряше от желание да прекарва повече време от необходимото в компанията на датския бюрократ и каза:
— Ако нямате нищо против, ще сляза на сушата утре. Капитан Ларсен иска да ми покаже някои от резултатите от проучванията на китовете.
Капитанът видя отчаянието в очите му и продължи играта.
— О, да, както казах, ще ви е много интересно. Ще изпратя господин Остин утре сутринта, господин Бекер.
— Както желаете. — Бекер сви рамене. — Лично аз изкарах достатъчно време в морето. Май ще ми стигне и за следващия живот.
Остин проследи как катерът потегля към брега и се обърна към капитана.
— Благодаря, че ме избавихте от господина.
Ларсен въздъхна тежко.
— Е, и от бюрократи като Бекер има полза.
— Също като от бактериите в стомасите ни — изсумтя Остин.
Капитанът се разсмя и го тупна по рамото.
— Мисля, че е време да полеем успеха ви.
— Мисля, че сте прав — съгласи се Остин.
7
Остин бе посрещнат на борда на изследователския кораб като ВИП персона. След питието в каютата на капитана имаше превъзходна вечеря, а след това разгледаха невероятните подводни снимки, направени при изучаването на китовете. Настаниха го в удобна каюта и спа като пън, а на сутринта отиде да се сбогува с капитан Ларсен.
Капитанът като че ли съжаляваше, че си тръгва.
— Ще останем тук няколко дни и ще проучваме крайцера — каза той. — Уведомете ме, ако мога да направя нещо за вас или за НАМПД.
Стиснаха си ръцете и Остин се качи в катера за краткото пътуване до Западното пристанище. Закрачи по калдъръма на кея покрай рибарските лодки, щастлив да усети под краката си твърда земя след прекараните на и под вода седмици. Главният град на Фарьорските острови се наричаше Торсхавн — Пристанището на Тор. Бе наречен на най-могъщия скандинавски бог. Въпреки гръмовното си име Торсхавн се оказа тихо градче, разположено между две оживени пристанища.
Искаше му се да поскита по тесните улички между разноцветните стари къщи, но един поглед към часовника го подсети, че е по-добре да се размърда, ако иска да стигне навреме за изслушването. Остави багажа си в хотелската стая, която му бе резервирана от Бекер, и си помисли, че няма да остане на островите повече от ден-два — смяташе да си тръгне, независимо от мнението на чиновника. На излизане от хотела поръча
Оказа се, че мястото, където трябва да отиде, е съвсем наблизо, на площад „Валиго“ в центъра на града. След няколко минути той стоеше пред внушителна сграда от XIX век, построена от тъмни базалтови блокове. Плочата при входа обясняваше, че това е Раохус,сградата на кметството. Той мислено се стегна за предстоящото изпитание. Като служител на федерална агенция добре си даваше сметка за рисковете от плаване в правителствени води. Изведнъж осъзна, че спасяването на хората от „Лейф Ериксон“ може да се окаже най-лесната част от цялата авантюра тук.
Човекът на рецепцията му обясни как да стигне до залата за изслушването. Остин тръгна по коридора към една охранявана от як полицай врата и се представи. Полицаят му каза да изчака и се вмъкна в стаята. Миг по-късно се появи с Бекер. Чиновникът го хвана под ръка и го поведе по-далеч от вратата.
— Радвам се да ви видя, господин Остин. — Хвърли поглед към полицая и сниши глас. — Въпросът е особено деликатен. Известно ли ви е нещо за правителството на Фарьорските острови?
— Само че е свързано с Дания. Без никакви подробности.
— Правилно. Островите са част от Кралство Дания, но от 1948 година имат собствено управление. На практика са независими и дори имат свой собствен език. Когато обаче се появят финансови проблеми, изобщо не се колебаят да искат пари от Копенхаген — каза чиновникът с едва доловима усмивка. — Инцидентът стана в местни води, но в него е участвал датски военен кораб.
— Което означава, че SOS няма да спечели кой знае каква популярност в Дания.
Бекер пренебрегна коментара му.
— Просто изяснявам позицията си. Онези умопобъркани трябва да бъдат обесени,задето потопиха наш кораб. Но все пак съм реалист. Целият злополучен инцидент изобщо нямаше да се случи, ако не беше магарешкият инат на островитяните да запазят обичаите си.
— Имате предвид лова на китове ли?
— Няма да коментирам моралността на китоловството.
Мнозина в Дания го смятат за варварство. Икономическите съображения са много по-важни. Компаниите, готови да купуват местната риба или да търсят нефт, не искат общественото мнение да реши, че имат вземане-даване с убийци на китове. Когато местните не могат да си платят сметките, Копенхаген трябва да отвори кесията си.
— Много удобна независимост.
Бекер отново се усмихна.
— Датското правителство желае да реши случая колкото се може по-бързо и по-тихо, без да привлича международно внимание. Не искаме онези типове от SOS да излязат храбри мъченици, действали решително в защита на безпомощните животни.
— Какво искате от мен?
— Моля ви да прекрачите отвъд чисто техническите показания. Знаем каквое потопило крайцера. Спокойно бихте могли да наблегнете на страданието, което видяхте с очите си. Целта ни е да пратим Райън на съда на общественото мнение, да изхвърлим тези отвратителни хулигани от страната си и да се погрижим никога да не припарят отново тук. Искаме да сме сигурни, че светът ще ги види не като мъченици, а като отрепки. Може би така ще попречим подобни неща да се случват отново.