Бяла смърт
Шрифт:
Той се разсмя.
— Това означава ли, че няма да излезеш на вечеря с мен?
Лицето на Тери потъмня от гняв, тя се обърна и се отдалечи. Остин я гледаше, докато не изчезна зад ъгъла. Поклати глава. Това са жертвите в името на НАМПД, помисли си той. Тръгна към паркинга, но отново спря, когато от дърветата излезе Бен Найтхоук.
— Успях да се измъкна — задъхано каза той. — Казах на Маркъс, че трябва да ида до тоалетната. Исках да говоря с вас. Не ви обвинявам, че не желаете да се обвързвате със SOS. Маркъс се е побъркал на тема известност. Мисли се за Уайът Ърп. Но аз видях
— Кажи ми къде са и ще направя каквото мога.
— Трудно е да се обясни. Ще трябва да начертая карта. Ох, по дяволите…
Райън крачеше по пътеката към тях, лицето му беше изкривено от гняв.
— Обади ми се — каза Остин.
Бен кимна и тръгна към Райън. Двамата се впуснаха в разгорещена дискусия. После Райън прегърна Бен през рамо и го помъкна обратно към мемориала. Обърна се веднъж и изгледа яростно Остин, който отвърна с пренебрежение на погледа му и тръгна към колата.
След двадесет минути Остин влезе в Музея на авиацията и космонавтиката на Индипендънс Авеню. Взе асансьора до третия етаж и докато вървеше към библиотеката, видя мъж на средна възраст с омачкан костюм, който излезе от едно странично помещение.
— Кърт Остин, от плът и кръв! — възкликна той.
— Чудех се дали няма да се натъкна на теб, Мак.
— На това място вероятността е винаги голяма. Вече буквално живея между тези стени. Как е славата на НАМПД напоследък?
— Идеално. Как е Смитсъновият отговор на Сен Жулиен Перлмутер?
Макдъгъл се изкиска на въпроса. Висок и слаб, с рядка жълтеникавочервена коса и гърбав нос, който доминираше на тясното му лице, той бе физически антипод на дебелия Перлмутер. Но онова, което не му достигаше като килограми, се компенсираше от енциклопедичните му познания по история на авиацията — не отстъпваха с нищо на познанията на Перлмутер по история на мореплаването.
— Сен Жулиен има много повече… ъъъ… тежест в историческия свят от мен — каза той с дяволито пламъче в очите. — Какво те води в разредената атмосфера на архивния отдел?
— Правя проучване върху един стар въздушен кораб. Надявах се да открия нещо в библиотеката.
— Не е нужно да се заравяш в архивите. Отивам на среща, но можем да поговорим по пътя.
— Да си попадал на сведения за дирижабъл на име „Ницше“? — попита Остин.
— О, разбира се. Само един кораб е носил това име — онзи, който изчезнал по време на тайната полярна експедиция през тридесет и пета.
— Значи знаеш за него?
Мак кимна.
— Имало слухове, че германците изпратили тайно въздушен кораб до Северния полюс. Ако мисията бъдела успешна, щели да натрият носа на съюзниците и да разтръбят постиженията на немската Kulturв пропагандната война. Германците отричали експедицията, но не били в състояние да обяснят изчезването на двама от най-великите си пионери в областта на въздухоплаването — Хайнрих Браун и Херман Люц. Междувременно избухнала войната и историята се потулила.
—
— О, не. След войната били открити документи, които давали всички основания да се заключи, че полетът наистина се е състоял и е бил направен с кораб, подобен на „Граф Цепелин“. Твърди се, че при приближаването си до полюса са изпратили радиосъобщение. Открили нещо интересно в леда.
— Казали ли са какво точно?
— Не. Както и да е, някои смятат, че става въпрос за фалшификация. Може би някоя от измислиците на Йозеф Гьобелс.
— Но тивярваш на сведенията.
— Напълно е възможно да са верни. Технологията определено е била налице.
— Какво би могло да се случи с кораба?
— Какво ли не. Повреда на двигателя. Внезапна буря. Заледяване. Човешка грешка. „Граф Цепелин“ е бил много добър дирижабъл, но в случая става дума за екстремни условия. Други цепелини са били сполетявани от подобна участ. Възможно е да се е разбил, да е бил отнесен на стотици километри и да е потънал след разтопяването на леда. — Лицето на Мак грейна. — Стига бе! Да не би да си открил останки от него на дъното на океана?
— За съжаление, не. Един човек ми спомена за него… и научното ми любопитство надделя.
— Идеално разбирам какво имаш предвид. — Мак спря пред една врата. — Срещата ми е тук. Мини пак, ще поговорим по-подробно.
— Ще мина. Благодаря ти за помощта.
Радваше се, че Мак не го притиска да говори повече. Не му се искаше да крие истината от стари приятели.
Макдъгъл спря с ръка на дръжката.
— Странно съвпадение, че говорим за Арктика. Довечера има голям прием по случай откриването на нова изложба на ескимоската култура и изкуство. „Хората от ледения Север“ или нещо такова. Състезания с кучешки шейни, изобщо — пълна програма.
— Състезания с кучешки шейни във Вашингтон?
— И аз реагирах по същия начин, но явно да. Защо не минеш и ти?
— Може и да мина.
На излизане от музея спря при информацията и взе брошура за изложбата, която всъщност се казваше „Жителите на ледения Север“. На приема довечера можеше да се отиде само с покана. Погледът му пробяга по листовката и се спря върху името на спонсора — „Океанус“.
Пъхна брошурата в джоба си и тръгна към офиса си. След няколко телефонни обаждания разполагаше с покана и след като поработи още известно време върху доклада си до Гън, се прибра да се преоблече. Докато минаваше покрай книжните лавици на комбинираната си дневна и библиотека, прокара пръсти по спретнато подредените томове. Гласовете на Аристотел, Данте и Лок сякаш му нашепваха.
Интересът на Остин към големите философи се бе зародил в колежа под влиянието на един провокиращ мисленето професор. По-късно философията му помагаше да се разсее от работата си и хвърляше светлина върху по-тъмните страни на човешката душа. В хода на мисиите си Остин бе убивал и ранявал хора. Чувството му за дълг, справедливост и самозащита го бе опазило от парализиращите, а може би и опасни съмнения. Но Остин не бе коравосърдечен човек и философията му даваше морален ориентир, когато размишляваше върху правотата на действията си.