Бяла смърт

Кемпрекос Пол

Разтревоженото изражение на Макфарлейн се бе сменило с дружелюбна усмивка.

— Обадиха се от управлението. Направихме някои проучвания, когато видяхме личните ви карти в портфейлите ви. Току-що получихме обаждане от Вашингтон. Май вие двамата сте доста важни клечки в НАМПД. Ще приготвим показанията ви и ще ви ги предоставим за допълнения и подпис. Да ви откараме донякъде?

Полицаят изглеждаше облекчен от решаването на трудната ситуация.

— Някоя фирма за коли под наем би била добро начало — каза Гамей.

— А някоя

кръчма — добър край — допълни Пол.

По пътя към фирмата Дъфи свали маската на лошото ченге и им обясни как да стигнат до една кръчма, където бирата и храната били добри и евтини. Полицаите — смяната им свършваше — се самопоканиха. Още на втората бира и двамата станаха доста общителни. Бяха проследили стъпките на Траут и бяха разговаряли със собствениците на пансиона и с някои редовни посетители на ресторанта. Фабриката на „Океанус“ нямаше телефонен номер. Все още се опитваха да се свържат с международния офис на корпорацията, но безуспешно.

След като полицаите си тръгнаха, Гамей поръча по още една бира, издуха пяната и заяви с обвинителен тон:

— За последен път пътувам с теб извън града.

— Поне ти нямаш нищо счупено. А аз трябва да си държа бирата с лявата ръка. А и как ще си връзвам папийонките?

— Пази боже да използваш папийонки на ластик. Горкото момче. Да си забелязал тъмния кръг под окото ми?

Пол се наведе и я целуна по бузата.

— Много ти отива.

— Естествено — каза Гамей със снизходителна усмивка. — И сега какво ще правим? Не можем да се върнем във Вашингтон, без да покажем нищо, освен няколко цицини и сметка за ремонт на несъществуваща лодка.

Пол отпи от бирата си.

— Как се казваше онзи учен, с когото се опитвал да се свърже Майк Нийл?

— Трокмортън. Нийл каза, че бил от университета „Макгил“.

— Това е в Монреал! Защо не се отбием да го видим? Така и така сме наблизо.

— Чудесна идея! — каза Гамей. — Пий си бирата, Левчо. Ще се обадя на Кърт да му кажа какви са ни плановете.

Гамей отиде в един сравнително тих ъгъл на кръчмата и се обади в НАМПД. Остин го нямаше, така че остави съобщение, че са по следите на „Океанус“ в Квебек и ще поддържат контакт. Помоли секретарката да открие телефона на Трокмортън и да провери дали може да уреди полет до Монреал. След няколко минути секретарката се обади с телефонния номер и с две резервации за полет по-късно през деня.

Гамей звънна на Трокмортън. Представи се като морски биолог от НАМПД и се поинтересува дали не могат да се срещнат по работа. Той отвърна, че е много поласкан и приятно изненадан, и че ще бъде свободен след лекции. Полетът на „Еър Канада“ кацна на летище „Дорвал“ следобед. Оставиха багажа си в хотел „Кралица Елизабет“ и взеха такси до кампуса на университета „Макгил“ — група стари сиви гранитни сгради и по-нови постройки по склона на Монт Роял.

Професор Трокмортън тъкмо бе приключил лекцията си и излизаше от аудиторията, заобиколен от ято говорещи

един през друг студенти. Веднага забеляза поразителната червена коса на Гамей и високия Пол, отпрати студентите и се приближи да ги посрещне.

— Доктори Траут, ако не се лъжа.

— Благодарим, че се отзовахте толкова бързо — каза Гамей.

— Няма защо — топло отвърна Трокмортън. — За мен е чест да се срещна с учени от НАМПД. Много съм поласкан, че се интересувате от работата ми.

— Пътувахме из Канада и когато Гамей разбра за изследванията ви, настоя да се отбием — каза Пол.

— Надявам се да не съм станал повод за семейна вражда. — Гъстите му вежди подскочиха като стреснати гъсеници.

— В никакъв случай — успокои го Гамей. — Монреал е един от любимите ни градове.

— Е, щом изяснихме този въпрос, защо да не идем в лабораторията и да видим какво има на операционната маса, както се казва.

— Това не беше ли от „Разкази от криптата“? — попита Гамей.

— Точно! Някои от колегите ми имат навика да ме наричат смахнатия учен Франк Н. Фуртер.

Трокмортън бе по-нисък от средното, по-скоро закръглен, отколкото дебел, и заобленото му тяло съответстваше на кръглото му като луната лице и кръглите очила. Въпреки това се движеше с бързината на атлет.

Въведе гостите си в просторно ярко осветено помещение и ги настани при лабораторната маса. Навсякъде бяха пръснати компютри. В отсрещния край се виждаха аквариуми с включени аератори, а помещението бе изпълнено със солената миризма на риба. Трокмортън наля изстуден чай в три мензури и също седна на масата.

— Откъде научихте за работата ми? — попита той и отпи от стъкленицата. — Нещо в някое научно списание ли?

Двамата Траут се спогледаха.

— Честно казано, не знаем върху какво точно работите — призна Гамей.

Пол видя обърканото изражение на Трокмортън и се намеси:

— Научихме името ви от един рибар, Майк Нийл. Той ни каза, че се е свързал с вас от името на колегите си. Уловът им силно намалял и те решили, че това може би се дължи на странния вид риба, на който започнали да попадат рибарите от градчето.

— О, да, господин Нийл! Пренасочили обаждането му в кабинета ми, но така и не съм разговарял с него лично. Бях извън града, когато е звънял, а след това ме затрупаха задачи и така и не стигнах до него. Изглеждаше много интригуващо. Нещо за „дяволска риба“. Може би ще му се обадя привечер.

— Да, тогава цените на разговорите са по-изгодни — каза Пол. — Нийл обаче е мъртъв.

— Не разбирам.

— Загинал при експлозия на лодката му — каза Гамей. — От полицията не знаят каква е причината за взрива.

Трокмортън ги изгледа объркано.

— Горкият. — Помълча, после добави: — Надявам се да не прозвучи безсърдечно, но май така и няма да разбера за тази странна дяволска риба.

— С удоволствие бихме споделили с вас онова, което знаем — каза Гамей.