Цар Плъх
Шрифт:
— Ще ви дадем десет задни бута след седмица. Първо ще започнем с мъжките, а женските ще оставим. Решили сме — само задните бутове. Като потръгне работата, увеличаваме количеството.
— Защо да почваме само с десет?
— Ако пуснем още отначало повече, ще събудим подозрения. Трябва да я караме кротката.
Тимсън размисли за момент.
— Сигурни ли сте, че… месото е наред?
Сега, когато австралиецът вече се бе обвързал с доставката, на Царя също взе да му става гадно. „Но, дявол го взел, месото си е месо, а търговията — търговия!“ —
Тимсън сви устни и поклати глава.
— Хич не ми се ще да ги продавам на моите хора — рече той с погнуса. — Бога ми, не е редно някак си. Не, не, не бива. Не че аз… ама просто не е редно. Не на нашите.
— И на нашите не — кимна Питър Марлоу, не по-малко отвратен.
Тримата се спогледаха. „Така е — каза си Царя, — хич не е редно. Но нали трябва да оцелеем.“ И изведнъж го озари просветление. Лицето му си смени цвета и той процеди през зъби:
— Извикай другите! Току-що ми хрумна нещо.
Американците бързо се събраха. Седяха напрегнати и не откъсваха очи от Царя. Той се бе поуспокоил, но все още не отронваше ни дума. Пушеше цигарата си и сякаш не ги забелязваше. Питър Марлоу и Тимсън озадачени се спогледаха. Царя стана и смачка цигарата. Атмосферата в бараката се наелектризира още повече.
— Момчета — започна той и гласът му прозвуча странно глух и изтощен, — денят Р идва след четири дни. Очакваме — Царя направи справка в таблицата, окачена на стената, — да, очакваме стопанството ни да нарасне на малко повече от сто животни. Сключих договор с нашия приятел и съдружник Тимсън. Той ще ни достави материал за хиляда клетки, така че щом дойде време да отбием малките, проблеми с настаняването няма да има. Неговите хора ще пласират продукцията. Ние ще наблегнем само на отглеждането на най-добрите породи. — Царя млъкна и впи поглед във всеки един поотделно. — Значи след седмица започваме продажбата.
Сега, когато фаталният ден бе уточнен, лицата им помръкнаха.
— Мислиш ли все пак, че е редно? — загрижено попита Макс.
— Не съм свършил още.
— За продажбата не знам — обади се Байрън Джоунс, като попипваше превръзката на окото си, — ама месото…
— Почакайте, за бога — нетърпеливо ги прекъсна Царя. — Изслушайте ме! — Всички се наведоха напред, затаили дъх, и Царя едва-чуто прошепна:
— Ще продаваме само на офицери! От майор нагоре!
— Господи боже мой! — ахна Тимсън.
— Гледай ти! — изуми се Макс.
— Какво? — остана като гръмнат Питър Марлоу.
Царя се чувстваше почти като бог.
— Само тия копелета могат да си позволят да купят месо. Вместо стока за масите, ще го направим търговия за избраници.
— А мръсниците, които могат да го купят, са точно тия, на които човек би продал такова месо! — зарадва се Питър Марлоу.
— Ти си несравним! — рече Тимсън със страхопочитание. — Гениален! Боже, лично аз знам трима гадове, дето ръката си давам да ги видя как ще си хапнат от плъха, а после да им кажа…
— Аз знам двама, на които дори няма да го продам —
Макс се надигна и се опита да надвика смеха.
— Слушайте, момчета. Чуйте! Я чуйте за малко! — Той се обърна към Царя: — Знаеш ли, че аз… аз… — толкова бе развълнуван, че едва намираше думите — аз невинаги съм бил на твоя страна. В това няма нищо лошо. Свободни хора сме. Но това… това е толкова велико, че… — Той тържествено протегна ръка. — Искам да стисна ръката на човека, измислил такова нещо! Смятам, че ние всички трябва да стиснем ръката на един истински гений. От името на всички прости войници в света — аз се гордея с теб. Ти си наистина Цар.
Двамата с Царя си раздрусаха ръцете. Текс възторжено се поклащаше наляво-надясно.
— Селърс, Праути и Грей, разбира се. И той е в списъка…
— Той няма пари — обади се Царя.
— Нищо, ще му дадем даром — каза Макс.
— Не може. Грей не е глупак. Ще се усъмни — рече Питър Марлоу.
— А Торсен, тоя гад…
— На американските офицери не — обади се Царя, но после добави великодушно: — Е, на един-двама може.
Възгласите на одобрение бяха бързо заглушени.
— Ами австралийците?
— Остави това на мен, друже — каза Тимсън. — Вече имам предвид трийсетина клиенти.
— Ами англичаните? — попита Макс.
— И на тях няма да им простим. — Царя се чувстваше велик, властен и вдъхновен. — Голям късмет е, че гадовете, дето имат пари и възможности да си купят от месото, са тъкмо тия, дето човек би искал да ги нахрани с бут от плъх, а после да им каже какво са яли.
Точно преди да загасят осветлението, Макс нахълта през рамката на липсващата врата и прошепна на Царя:
— Един часови идва насам.
— Кой?
— Шагата.
— Добре — отвърна Царя и се опита да скрие вълнението в гласа си. — Провери дали нашите постове са си по местата.
— Веднага — каза Макс и забърза по местата.
Царя се наведе към Питър Марлоу и нервно прошепна:
— Може да е станала някаква издънка. Хайде, давай да се приготвим.
Той се измъкна през прозореца и огледа дали платнения навес е добре опънат. После двамата с Питър Марлоу седнаха и зачакаха. Скоро Шагата пъхна глава под брезента и като разпозна Царя, промъкна се тихо и се настани на пейката. Подпря пушката на стената и почерпи с цигари.
— Табе — поздрави той.
— Табе — отвърна Питър Марлоу.
— Здрасти — рече Царя. Като вземаше цигарата, ръката му трепереше.
— Имаш ли да ми предложиш нещо за продан тази вечер? — шепнешком попита Шагата.
— Пита, имаш ли да му предложиш нещо тази вечер?
— Кажи му, че нямам!
— Приятелят ми дълбоко съжалява, че тази вечер няма с какво да изкуши един човек с вкус.
— Ще има ли твоят приятел такова нещо, да речем, след три дни?
Когато Питър Марлоу преведе въпроса, Царя въздъхна с облекчение.