Цар Плъх
Шрифт:
Говореше се, че днес едната група ще бъде изпратена в най-отдалечения край на летището, където растяха кокосовите палми. Говореше се също, че ще бъдат отсечени три дървета. А сърцевината на кокосовата палма не само се яде, но е много хранителна и се смята за голям деликатес. Наричат я „милионерско зеле“, защото заради нея се унищожава цяло дърво. Освен милионерско зеле, вероятно ще има и кокосови орехи. Повече от достатъчно за група от трийсетина души. Така че всички — и офицерите, и войниците — стояха в напрегнато очакване.
Един
— Хората са готови, сър. С мен двайсет души.
— От нас искат трийсет.
— Е, да, ама повече от двайсет не можем да дадем. Другите или са болни, или отиват за дърва. Просто няма начин.
— Добре. Хайде да тръгваме.
Сержантът подкани мъжете и те се помъкнаха без ред покрай стената на затвора към западната врата на лагера, където беше събрана групата за летището. Питър Марлоу извика сержанта и му каза да строи хората си близо до края на опашката, защото оттам имаше най-голяма вероятност да ги пратят на палмите. Като забелязаха, че офицерът им си знае работата, мъжете се пооживиха и бързо застанаха в две колони.
Всички бяха изтикали парцаливите си ризи и торби. Торбата бе абсолютна необходимост в Чанги и приемаше най-разнообразни форми. Понякога беше военна еднодневка, понякога куфар, друг път кошница или чувал, често парче плат и тояга или просто дрипа. Но всички до един носеха нещо, в което да приберат очакваната плячка. На работа извън лагера винаги падаше по нещо, ако не милионерско зеле или кокосов орех, то поне съчки за огъня, черупки от кокосов орех, банани, орехи на маслодайната палма, ядивни корени и листа, понякога дори папая.
Повечето пленници бяха обути с налъми от дърво или автомобилна гума, някои носеха обувки с изрязано бомбе, а други имаха ботуши. Питър Марлоу беше взел ботушите на Мак. Стягаха го, но при положение, че го чакаха пет километра път и цял ден работа, все пак бяха за предпочитане пред налъмите.
Змиевидната колона от хора се проточи през портала и пое на запад. Начело на всяка група вървеше по един офицер. Най-отпред крачеха няколко корейци, а на опашката се мъкнеше един-единствен войник от охраната.
Групата на Питър Марлоу чакаше удобен момент, за да се включи в колоната. Той самият гореше от нетърпение да се разтъпче малко и хранеше надежда, че ще ги изпратят на палмите. Нагласи удобно ремъците на раницата си и оправи манерката — не онази, нея би било опасно да я носи на работа. Човек никога не знаеше кога някой от охраната ще я поиска да пийне вода.
Най-сетне дойде време да потеглят и той и хората му закрачиха към портала. Като минаваха покрай караулното, всички козируваха и набитият дребничък японски сержант се изправи на верандата и сковано отвърна на поздрава им. Питър Марлоу съобщи броя на хората си на другия часови, който ги свери с предварително заявения списък.
После излязоха от лагера и тръгнаха по асфалтовия път. Той се виеше
— Как си, Дънкан? — поздрави той капитана, чиято група го настигна. Тръгна редом с тях, но не сваляше очи от своите хора. Те вървяха малко по-напред.
— Хубаво е, че отново научаваме новините, нали? — рече Дънкан.
— Да — отвърна Питър Марлоу. — Ако е вярно.
— Май е прекалено хубаво, за да е вярно.
Питър Марлоу харесваше Дънкан. Той бе дребничък червенокос шотландец, на средна възраст, когото нищо не можеше да извади от равновесие. Винаги имаше за всекиго усмивка и добра дума. Но днес на Питър Марлоу му се стори, че открива нещо странно в него. Само че не разбираше какво точно. Дънкан долови любопитството му и показа новите си изкуствени челюсти.
— А, това ли било? — рече Питър Марлоу. — Чудех се защо ми изглеждаш по-различно от обикновено.
— Как ти се виждам?
— О, по-добре, отколкото съвсем без зъби.
— Ама че го каза. А аз си мислех, че никак не са лоши.
— Не мога да свикна с металните зъби. Много неестествено ми изглеждат.
— Да знаеш през какъв ад минах, докато ми извадят старите… Направо полудях!
— Слава богу, че моите са наред. Миналата година ги пломбирах, ама загубена работа. Добре си направил, че си ги махнал всичките. Колко бяха?
— Осемнайсет — ядно отвърна Дънкан. — Откачих от болка! Но бяха до един развалени. Докторът разправяше, че е от водата и липсата на храна за дъвкане, така де, от ориза и липсата на калций. Но, бога ми, тия, изкуствените, са идеални. — Той щракна с ченето веднъж-дваж замислено. — Тия зъболекари много хитро ги правят. Страшно умно измислено. Вярно, малко е странно да не са ти бели зъбите. Но пък откъм удобство, момчето ми, не съм се чувствал така добре от години, та затова бели или метални, няма никакво значение. Цял живот съм страдал от зъбите си. Да вървят по дяволите сега!
Напред колоната пленници се отдръпна встрани от пътя, за да пропусне един автобус. Беше много стар, боботеше и изпускаше облаци пушек. Имаше двайсет и пет места, но вътре се бяха натъпкали поне шестдесет души — мъже, жени и деца — и още десетина висяха на пръсти отвън. Покривът му бе отрупан от клетки с кокошки, багаж и постелки. Докато астматичният автобус пъхтеше по асфалта, пътниците с любопитство зяпаха пленниците, а те от своя страна не откъсваха очи от клетките с полузадушени пилета и, се молеха проклетия му автобус да се разпадне или да се обърне в канавката. Тогава те ще помогнат да го избутат обратно на пътя и ще задигнат някое и друго пиле. Но автобусът отмина и подир него полетяха немалко ругатни.