Цар Плъх

Клавел Джеймс

По-добре да се разсее с нещо.

— Здравей, друже!

Лицето на Ларкин се сбръчка в усмивка, но Питър Марлоу сякаш не я забеляза и седна навъсен на прага. Мак изгледа Ларкин, а той едва забележимо сви рамене.

— Е, какво, Питър, новините стават все по-добри, а? — опита се да поразведри духовете Мак. — Скоро ще се измъкнем оттук.

— Не остана вече! — подкрепи го Ларкин.

— Няма какво да се самозаблуждавате — троснато отвърна Питър Марлоу. — Никога няма да се измъкнем от Чанги!

Не искаше да е груб, но не можа да се сдържи. Усети, че обиди Мак и Ларкин, но нямаше сили да се извинява. Мисълта за десетсантиметровия

чукан не му излизаше от главата. Леден хлад сграбчи сърцето му и го прободе в слабините. Как би могъл да му помогне Царя? Как? „Не се залъгвай, Питър. Ако това се бе случило с него, какво можех да направя аз, колкото и добър приятел да ми е? Нищо! И той, какво може да направи той… преди да е станало късно? Нищо, абсолютно нищо. Примири се с тази мисъл, Питър — или ще ти отрежат ръката, или ще умреш. А щом въпросът стои така, не можеш да се оставиш да умреш. Щом си се родил веднъж, длъжен си да оцелееш. На всяка цена! Така е, хич не се залъгвай. Царя нищо не може да направи, нищо! Изобщо не трябваше да го намесваш. Това си е твоя грижа, не негова. Просто вземи парите, дай му ги и после хайде на масата в лечебницата да ти отрежат ръката.“ И така, тримата — той, Мак и Ларкин, седяха в задушната нощ, без да продумат. После дойде отец Донован и те го накараха да хапне малко ориз с блачанг. Настояха да го изяде пред тях, защото в противен случай щеше да го даде на някого, както си му беше обичаят.

— Много се грижите за мен — каза с благодарност Донован и добави закачливо: — Сега, ако осъзнаете заблудата си и влезете в правата вяра, моята вечер няма да е отишла напразно.

Всички се засмяха. Всички без Питър Марлоу.

— Какво ти става, Питър? — попита засегнат Ларкин. — Клечиш като посрано псе цяла вечер.

— Е, на човек не може все да му е весело — побърза да запълни настръхналата тишина Донован. — Ама какви новини, а?

Само Питър Марлоу оставаше извън приятелската атмосфера, изпълнила малката стая. Съзнаваше, че разваля настроението им, но не можеше да направи нищо, абсолютно нищо.

Раздадоха картите и отец Донован откри с две пики.

— Пас — каза Мак кисело.

— Три кари — обяви Питър Марлоу и в същия момент съжали; не само, че беше надценил картите си, но всъщност трябваше да обяви купи.

— Пас — гневно се обади Ларкин. Вече се каеше, че изобщо им предложи да играят. Измъчена работа. Измъчена.

— Три пики — рече отец Донован.

— Пас.

— И аз — каза Питър Марлоу и всички го изгледаха изненадано.

— Трябва да имаш повече вяра… — усмихна се отец Донован.

— Аман от твоята вяра! — избухна внезапно и яростно Питър.

— Извинявай, аз просто…

— Виж какво, Питър — намеси се рязко Ларкин, — ти като си в лошо настроение, това не значи, че…

— И аз имам право на мнение, нали? Според мен това беше една глупава шега — прекъсна го Марлоу и се нахвърли върху Донован: — Да не мислиш, че като се правиш на мъченик и ходиш да си раздаваш храната и да спиш в бараките при войниците, каквото кажеш, все е светата истина? Вярата е най-голямата глупост на света. Какво ти носи тя? Нищо. Тия за вярата ги разправяй на децата… Както и приказките за бога. Какво, кажи какво е способен да направи бог? Ама наистина да го направи? Кажи де?

Мак и Ларкин не вярваха на ушите си.

— Способен е да лекува — отвърна отец Донован. Той знаеше за гангрената. Знаеше много неща, които предпочиташе да не знае.

Питър

Марлоу хвърли картите на масата.

— Измишльотини — кресна той яростно. — Всичко това са измишльотини, и ти го знаеш. А за господа знаеш ли какво ще ти кажа? Според мен господ е маниак, садистичен, нечестив маниак и кръвопиец…

— Ти си се побъркал, Питър! — избухна Ларкин.

— Не, не съм! — Питър Марлоу бе побеснял, лицето му бе цялото разкривено. — Помислете само — господ е истинско олицетворение на злото. Ако въобще има господ! Помислете си само колко кръв е пролята в негово име. — Той приближи лице към Донован: — Инквизицията спомняш ли си? Хилядите изгаряни и мъчени до смърт от садистичните католици в името господне! А ацтеките и инките? За тях не се и сещаме дори, както и за милионите други нещастни индианци. А протестантите, дето са изгаряли и избивали католици? А католиците от своя страна — евреи и квакерите и тъй нататък. Убивай, измъчвай, изгаряй! Щом е в името господне, всичко е за добро. Какво лицемерие! Хич не ми говорете за вяра. Тя е най-голямата глупост.

— Но въпреки това в Царя вярваш — кротко се обади отец Донован.

— Сега сигурно ще ми кажеш, че той е инструмент в ръцете на бога, а?

— Може би. Не знам.

— Трябва да му го кажа. — Питър Марлоу се изсмя истерично. — Той направо ще се пукне от смях.

— Виж какво, Марлоу… — надигна се Ларкин, разтреперан от гняв. — Извини се веднага или се махай оттук!

— Не се притеснявайте, господин полковник, отивам си — кресна Питър Марлоу, стана и ги изгледа поред. Мразеше ги, мразеше и себе си. — Чуй какво ще ти кажа, отче — ти си една нелепа шега. Расото ти, и то е нелепо. И двамата — и ти, и бог — сте една безбожна нелепа шега. Ти не си божи служител, защото бог е сатана. Ти си слуга на сатаната!

Той грабна няколко карти от масата, хвърли ги в лицето на отец Донован и потъна в мрака навън.

— Какво му става на Питър? — разкъса Мак с ужасен глас тишината.

— Господ да му е на помощ! Момчето има гангрена — каза със състрадание отец Донован. — Трябва да му ампутират ръката, иначе ще умре. Червените петна вече са избили над лакътя.

— Какво? — Вкаменен, Ларкин изгледа Мак. После и двамата скочиха да настигнат Питър, но отец Донован ги спря:

— Стойте, нищо не можете да направите.

— По дяволите, сигурно има начин… — замръзна на прага Ларкин. — Горкото момче… А аз си помислих… Ах, горкото момче!

— Сега ни трябва само търпение. И да имаме вяра и да се молим. Може би Царя ще помогне, може би той има начин да помогне. Той е единствената ни надежда — добави уморено отец Донован.

Питър Марлоу влезе в американската барака, олюлявайки се.

— Отивам за парите — промърмори той на Царя.

— Да не си луд? Толкоз народ има наоколо!

— Да вървят по дяволите — сопна се Питър Марлоу. — Искаш ли парите, или не?

— Седни сега. Седни ти казвам! — Царя му даде цигара и го накара да изпие едно кафе. „Колко ниско падам за някакви си мангизи“ — помисли си той с раздразнение. Поговори спокойно с Питър Марлоу, убеди го да запази самообладание, успокои го, че всичко е наред — лекарствата вече да договорени, и след около час Питър Марлоу дойде на себе си и се поотпусна. Но Царя усещаше, че думите не стигат до съзнанието на приятеля му. Питър кимаше от време на време, ала оставаше някъде далеч от него, а щом бе далеч от него, значи бе далеч от всичко.