Часът на Бика
Шрифт:
Раздаде се пренебрежително сумтене. Един висок лекар с някаква блестяща брошка на гърдите стана и се разходи пред редиците на слушателите, поглеждайки нахално Евиза.
— Аз очаквах други откровения от пратеничката на Земята. Тези са стари като Белите звезди. Какво практикувате вие — може би, така да се каже, начално запознаване на всяка двойка?
— Разбира се! За да станат двойка от трайно влюбени.
— Ами ако излезе нетрайно?
— И двамата ще получат разредка, тъй като владеят Ероса.
— У нас това е абсолютно невъзможно! Да не би земляните да са лишени от главното чувство в любовта — ревността? Да кажеш на цял свят: тази жена е моя!
— Такава ревност няма. Това е остатък от първобитния полов подбор — от съперничеството за самката или за самеца — все едно. По-късно,
Опонентът погледна Евиза с преценяващ мъжки поглед.
— Вероятно това е възможно само защото вие, земляните, сте толкова студени, защото учудващо прекрасната ви външност по-скоро отблъсква, отколкото привлича.
Част от мъжете изръкопляскаха одобрително.
Евиза се разсмя звънливо.
— Докато вървяхме насам, чух част от разговора между някои от присъствуващите. Те оценяваха достойнствата ми със съвсем други изрази. Аз и сега чувствувам вниманието, адресирано до моите крака. — Евиза помилва кръглите си колена, които бяха се подали изпод късата рокля. — Аз нито за миг не съм преставала да усещам насоченото към мен желание. Следователно студенината не пречи на привлекателността и моят опонент не е прав.
Лекарите възнаградиха Евиза с одобрителни ръкопляскания.
— Ние наистина сме студени, докато не си дадем воля в еротиката, и тогава…
Евиза стана бавно, изправи се и цялата се напрегна, сякаш в минута на опасност. И тормансианите видяха метаморфозата на астронавтката. Устните и се открехнаха, също като за песен или за неизречени думи, «тигровите» и очи станаха почти черни. И без друго предизвикателно високата гръд на младата жена се издигна още по-високо, стройната и шия се открои някак си на не много широките прави рамена с немислимо чиста и гладка повърхност, от вълнение под загара на голата и кожа изби руменина. Спокойно разсъждаващата и приветлива учена бе изчезнала. Тя беше се превърнала в жена, олицетворение на пола си, с предизвикателна красота и сила, зовяща, страшна и съвсем леко презрителна…
Метаморфозата изглеждаше толкова поразителна, че слушателите отстъпиха назад.
— Змия, същинска змия! — чу се шепот на смаяните тормансианки.
Евиза се възползува от объркването, напусна поляната и никой не посмя да я спре.
Чеди вървеше бавно по улицата, тананикаше си тихо и се стараеше да сдържи песента, която напираше от душата и. Искаше и се да излезе на голям площад, тя отдавна чувствуваше, че не и достига простор. Тесните стаи-кутийки, в които сега се намираше постоянно, непоносимо я потискаха. «Когато от време на време я налягаше страшна печал», Чеди излизаше да поскита. Тя отминаваше малките квартални градинки и мизерните площади и се стремеше да се добере до парка. Сега най-често ходеше сама. На няколко пъти я арестуваха «лилави» или хора със знака «око» на гърдите. Картата редовно я спасяваше. Цасор беше и показала в нея един ред от знаци, подчертани със синя линия, който означаваше «да се оказва особено внимание». Както и обясни Цасор, това беше категорична заповед, отнасяща се за всички тормансиани, където и да работят те — в стол, магазин, салон за фризури или в обществения транспорт, — да обслужат Чеди колкото може по-бързо и по-добре. Докато излизаше с Цасор, Чеди не използуваше картата и от опит се убеди колко трудно е за обикновения жител на столицата да си издействува не дори особено, а нормално добро отношение. Щом обаче картата се появеше на бял свят, грубите хора се прегъваха в унижени поклони, стремейки се в същото време час по-скоро да изпроводят опасната посетителка. Тези промени, предизвикани от страха, толкова отблъскваха
Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.
А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.
Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…
Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.
Домакинът, един стар бактериолог, постоянно отсъствуваше, защото се намираше в Здравните патрули. Дочу се гласът на домакинята, която канеше Чеди в съседната стая. На едно кресло с книга в ръцете седеше жена на средна възраст с разплакано лице. Оказа се, че Евиза не се е прибрала в къщи от четири дена насам. Жената попита разтревожено:
— Как мислите, нали вашата земна приятелка все пак ще се върне? Багажът и остана тук!
— Разбира се, ще се върне. Но какво ви се е случило?
— Нещастие! Колко ми трябва вашата приятелка. Само тя може да ме спаси.
— Кажете какво има, може би аз веднага ще мога да ви помогна!
— Аз… — жената изхлипа. По бузите и рукнаха сълзи. Чеди сложи ръка на главата и.
— Не мога — жената вдигна книгата, — изобщо не мога да чета. Не виждам. Загубена съм. Аз изкарвах по нещо с правенето на извадки. А сега? Какво ще правя сега? Как ще живея?
— Първо се успокойте. Вие имате мъж и деца, те се нуждаят от вас.
— Страх ме е да остана безпомощна. Вие не разбирате. Книгите бяха единствената ми радост. На мен, излишната, безполезната, книгите ми дават всичко! — и сълзите пак рукнаха. — Не виждам. А нашите лекари не знаят как да ми помогнат.