Часът на Бика

Ефремов Иван Антонович

— Зданието се е запазило най-добре — отговори, без да се замисля, Родис — и освен това на стълбищната площадка там има великолепна змия.

— Наистина, наистина! — съгласи се «змиеносецът». Фай Родис не си кривеше душата. Скулптурата на змията в петия храм наистина се различаваше от двата вида статуи. приети по цялата планета. Обикновено змията биваше изобразявана надигаща се от широките си пръстени в заплашителната поза на земната кобра. Или изправена на крайчеца на опашката си, развита нагоре като пружина, с устремена към небето зинала уста. И двата вида змии изразяваха злоба и бойна готовност.

В петия храм незнаен скулптор беше изобразил огромната чугунена змия в поза на отчаяние; несиметрични,

сякаш начупени от гърчове извивки на пръстените, мъчително отметната назад горна част на туловището, тясна уста, разтворена в ням вик. Змията също като хората чувствуваше пленничеството си и се мъчеше да се изскубне от него. Скулпторът безспорно беше доловил и загатнал концепцията за инферното.

Родис щеше да живее в две набързо почистени, вмирисани на прах и стара хартия малки стаички в мецанина на петата сграда. Внесоха предварително приготвените мебели. Родис искаше да си избере две сравнително уютни квадратни стаи, свързани с балкон, който гледаше към обърнатата към планините страна на Храма. Таел още веднъж издебна подходящ момент и я посъветва да се настани в две асиметрични по очертанията си килийки, намиращи се близо до късата страна на стръмния покрив. «Змиеносецът» заповяда на «лилавите» да наредят мебелите (а целият багаж на Родис се състоеше, както знаем, от един СДФ и чанта с резервни батерии), сбогува се и каза, че от време на време щял да навестява владетелката на земляните, за да провери удобствата на нейното жилище и на обслужването.

— Великият и мъдрият — «змиеносецът» се прегърна по навик — ми нареди да ви съобщя, че поради огромната опасност вие не бива да напущате Хранилището на историята. Тук има стража, която е способна да отблъсне всяко нападение. По улиците на града винаги съществува опасност, а властелинът — нов поклон — е убеден, че вие ще се откажете от лична охрана.

— Ще се откажа!

— Великият Чойо Чагас е предвидил всичко! А сега аз си отивам. Ще остане да ви помага, както и преди, инженер Хонтеело Толо Фраел.

«Змиеносецът» кимна небрежно на инженера и си излезе.

Дъсченият под на коридора и стълбата изскърцаха под тежките му стъпки. В стария храм стана тихо. Стоящият мълчаливо, с унесен вид Таел се оживи. Той даде на Родис знак да мълчи, бързо измъкна плоча за писане, надраска няколко знака и я подаде на Родис. Тя прочете: «Може ли СДФ да служи като детектор на електронни устройства и химически отрови?» — кимна утвърдително и задействува деветоножката. СДФ издаде напред мигащо зеленикаво фенерче, чийто лъч обиколи стаите, но не промени цвета си. За сметка на това черното топче с градуиран лимб веднага размърда мустачките си и засече две посоки в първата стая и четири във втората. Ръководейки се от показанията на прибора, Таел откри в мебелите, в гардероба и в нишата на прозореца шест кутийки от тъмно дърво. Родис послуша инженера и прониза всяка с разрушителен ултразвук. Операцията им отне само няколко минути. Таел въздъхна с облекчение и помоли Родис да включи защитното поле.

— Сега можем да разговаряме свободно — каза той и се настани на канапето.

— Защо бяха тези предпазни мерки? — усмихна се Родис. — Нека слушат и записват.

— В никакъв случай! — възкликна тържествуващо инженерът. — Сега ще разберете всичко! Избирайки уединено място, Чагас направи първата си голяма грешка. В много старите храмове има лабиринти от тайни помещения, забравени с течение на времето и неизвестни на владетелите, защото далновидни изследователи, археолози и архитекти са можали да запазят тайната за нас, «джи». В две подобни сгради — Огледалната кула в опашното полукълбо и в Купола на белите пчелни пити, в столицата сега се размножават приборите за ДПО и ИКП… А този Храм на времето беше изследван неотдавна. Един мой приятел, архитект по възстановяването на старите сгради, можа, и то случайно,

да намери някогашните му планове. Тук вие сте абсолютно свободна. Всеки момент под носа на «лилавите» можете да напуснете Хранилището на историята или да се срещнете тук с когото си поискате.

— Второто е много по-важно — зарадвано каза Родис. — това е гаранция за сигурността на идващите при мен хора. Сега не ми е необходимо да излизам в града. Следят ме и това непременно ще навлече беда на някого. А иначе аз мога да мина през постовете на «лилавите» винаги, когато поискам.

— Нима? — възкликна Таел учудено и благоговейно. — Как е възможно това?

— Ще видите — обеща му Родис, — но има ли начин да разгледаме плановете?

— Утре ще ви доведа архитекта, а сега ще ви покажа подземния тунел. Пък и трябва да си тръгвам, за да не събудя подозрения с прекалено дългия си престой при вас без свидетели… И така. вижте. — Инженерът влезе в задната стая, която беше избрана за спалня, коленичи до дебелата стена, хвана крака на Родис и сложи върха на обувката и срещу една незабележима вдлъбнатинка до пода. С лек удар по петата той накара Родис да натисне скрития механизъм. Мощни пружини изтеглиха настрана една тясна и дебела плоча. От вертикалния отвор лъхна на застоял въздух на подземие. Инженерът влезе в черния мрак и даде знак на Родис да го последва. Там той запали едно фенерче и и показа ръждясалия лост, с който процепът се затваряше.

— Оттук може само да се влезе, а връщането става по друг път. По онова време автоматиката не е съществувала, пък и тя не би могла да оцелее в продължение на много векове — каза Таел.

Те слязоха по тясната каменна стълба в дебелата стена, завиха два пъти и започнаха да се изкачват. На последното стъпало от стената стърчеше сърповидна дръжка. Родис я натисна и неволно зажумя от светлината, защото беше се озовала в спалнята си, само че откъм срещуположната страна.

Таел подскочи, хвана се за края на корниза над прозореца и затвори стената, като се отпусна плавно на него.

— Ако някой случайно натисне ръчката, стената, все едно, ще си остане затворена. — Тормансианинът сияеше като момченце, което е открило съкровища.

— Утре ще ви чакаме зад тази стена по същото време. Ако възникне някоя пречка, дайте ни сигнал с инфразвука на СДФ. Храна ще ви докарват от Двореца на Цоам. Не яжте нищо, ние ще ви храним. Тъй като познавам непретенциозния ви вкус, не се съмнявам, че нашата храна ще ви се стори годна за ядене. Но днес ще трябва да попостите.

Фай Родис само се усмихна.

— А сега аз трябва да се сбогувам с вас — каза Таел, хвана ръката на Родис и понечи да я доближи до устните си. След «дарбата на смъртта» тя разреши тази нежност на инженера и от време на време сама го целуваше по челото. Но днес тя издърпа полека ръката си и каза:

— Аз ще дойда с вас.

— Как? Защо? Ами «лилавите»?

Фай Родис се усмихна. Тя слезе до статуята на змията и тръгна по откритата галерия под нощното небе, обсипано с редки звезди.

«Лилавите», които се въртяха пред входа на петия храм, поздравиха надменно познатия им Таел и не забелязаха Родис. Край главната порта бяха се събрали неколцина «лилави» начело с командира си. Спазвайки формалностите, той поиска картата на Таел, без да забележи вървящата до него земна жена.

Най-сетне Родис и Таел излязоха на площада при паметника на Всемогъщото време. Родис беше го зърнала през прозореца на колата и сега реши да го разгледа. Четири високи фенера хвърляха мъртвешка живачна светлина върху паметника.

— А как ще се приберете? — разтревожи се Таел.

— Както излязох.

— Масова хипноза! — досети се инженерът. — У нас я прилагат при общественото покаяние. Биолозите са разработили специален апарат във вид на змия. Съчетание на музика, ритмично движение и светлинна хипноза.