Част от секундата
Шрифт:
— И имахме късмета да заловим онези затворници — добави Мишел. — Помогнахме на местните власти.
— Оценявам това — каза местният шериф, — но бих искал и да разбера по-добре вашата връзка с мисис Болдуин. Тук не сме имали убийство, откакто… откакто стана онова с Клайд Ритър, и цялата работа никак не ми харесва.
Мишел отново разказа за разговора си с Лорета. Шерифът се почеса по брадата и придърпа панталона си.
— Е, тогава просто не разбирам. Лорета не ви е казала
— Именно. — Мишел бе изхитрувала и пропусна да спомене за черните дантелени бикини и бурната нощ в стая 304, заради което си спечели признателен поглед от Кинг. — Точно затова не съм сигурна, че убийството има връзка със срещата ни. Може просто да се окаже едно невероятно съвпадение.
— А парите в устата й? Нали казахте, че са ваши?
Мишел кимна.
— Поне така смятам. Дадох й сто долара в двайсетачки, защото ми помогна. — Тя помълча и добави: — Нямам нищо общо с нейната смърт.
Шерифът кимна.
— Вече проверихме алибито ви. Някои хора си спомнят, че са ви видели във Вирджиния по времето, когато е убита Лорета.
— Тогава какъв е мотивът? — попита Паркс. Когато се озърнаха към него, той вдигна ръце. — Онова, което описахте току-що, е престъпление без мотив. Освен ако дамата е имала врагове, за които не знаете. Или може да си имаме работа със случаен убиец, но инстинктът ми подсказва, че не е така. Пари в устата — това е нещо лично.
Шерифът поклати глава.
— Лорета Болдуин беше последният човек, който би имал врагове. Нали разбирате, имаше остър език, а клюките, дето й излизаха от устата, бяха направо главозамайващи, макар че обикновено биеха право в целта. Но всичко това са дреболии. Нищо, за което да я убият.
— Е, никога не се знае — каза Кинг. — Онова, което изглежда за вас дреболия, може да е много важно за другиго.
Шерифът кимна, но не изглеждаше убеден.
— Може би. — Той се изправи. — Добре, получих показанията ви. Можете да си вървите.
Преди да излязат, Мишел пристъпи към шерифа.
— Знаете ли чия собственост е сега „Феърмаунт“?
— Доколкото чух, купила го някаква японска компания. Искали да направят елитен клуб с игрище за голф. — Шерифът се изкиска. — Сигурно не са си подготвили домашното. Хотелът наистина има доста терени, но повечето са мочурливи. А и в цялата област само шепа хора са виждали отблизо игрище за голф.
— Знаете ли коя охранителна фирма пази хотела?
Шерифът я погледна с недоумение.
— Каква охранителна фирма?
Мишел скри изненадата си и догони Кинг и Паркс.
— Как успяхте да пристигнете толкова бързо? — питаше Кинг.
— Моите хора ви следяха — обясни Паркс.
— Приемете
— Да бе, дотук беше страшно отегчително.
Мишел се намеси:
— Тази вечер се случи нещо, сър. Няма нищо общо с убийството на Лорета Болдуин, но мисля, че е свързано с изчезването на Джон Бруно.
— Бруно? — озадачи се Паркс. — Каква връзка има Бруно с всичко това, по дяволите?
Мишел му разказа за човека, когото бе видяла. Той поклати глава.
— Откъде сте толкова сигурна, че е той? Зърнали сте го само за миг при лошо осветление.
— Аз съм агент от тайните служби. Това ми е работата — да разгадавам и запомням лица.
Паркс все още изглеждаше скептично настроен.
— Добре де, щом е тъй, кажете на ФБР. Случаят е техен. Аз само се мъча да разбера кой уби един от свидетелите ми. — Той се озърна към Кинг и изръмжа: — И да държа под око този приятел, а той никак не ме улеснява.
— Искате да изчакам, докато съберете достатъчно доказателства, за да ме обесите?
— Ако исках, имам предостатъчно доказателства, за да ви арестувам още сега. Тъй че не ме изкушавайте. — Паркс изгледа свирепо двамата. — Затова потегляйте обратно към добрата стара Вирджиния.
— Е, бездруго вече ми дойде до гуша от добрия стар Боулингтън — отвърна Кинг.
29
— Както виждам, май и ти не ми вярваш.
В ранното утро Мишел и Кинг пътуваха обратно съм Райтсбърг.
— За кое? — попита Кинг.
— За Симънс! Човекът, когото видях в пикала.
— Вярвам ти. Щом си го видяла, значи не бъркаш.
Тя го погледна с изненада.
— Паркс очевидно не ми повярва. Защо си на друго мнение?
— Защото един агент от тайните служби никога не забравя лица.
Тя се усмихна.
— Знаех си, че ще е добре да те взема с мен. Слушай, има и още нещо. Явно никаква фирма не охранява „Феърмаунт“. Значи онзи тип, който ме спря, е бил измамник.
Кинг я погледна с дълбока тревога.
— Мишел, може същият тип да е убил Лорета.
— Знам. Разминала съм се със смъртта.
— Как изглеждаше? — попита Кинг. Мишел описа човека. — Поне два милиона като него обикалят наоколо. Няма никакви характерни белези.
— Вероятно е преднамерено. Значи пак попаднахме в задънена улица. Това май почна да ни става навик.
Отбиха по алеята към къщата на Кинг. Когато стигнаха до върха, лицето на Кинг стана мрачно.
— Дявол да го вземе! — възкликна той.
Джоун Дилинджър крачеше гневно напред-назад пред къщата.