Част от секундата

Балдачи Дейвид

— Не, тя беше само на шейсет и една — каза Тони.

— Работеше ли?

Тони поклати глава, а Кинг продължи да оглежда мебелите, килимчетата и красивите украшения, разпръснати тук-там. Кухненското обзавеждане бе много по-ново от самата къща, а в гаража откриха последен модел форд.

Кинг изгледа втренчено Тони.

— Е, предавам се. Ти ли я издържаше, или е получила наследство?

— Аз имам четири хлапета. Едва свързвам двата края.

— Чакай да позная. Лорета ти е пращала пари, нали?

Тони се смути.

— Спокойно,

Тони — намеси се Мишел. — Просто се опитваме да разберем кой е причинил това на майка ти.

— Добре де, наистина ми пращаше пари от време на време. Нямам представа откъде ги взимаше и не ми се искаше да питам. Когато човек има да храни гладни гърла, не гледа зъбите на подарения кон, нали?

— Споменавала ли е някога откъде може да идват парите? — попита Кинг. Тони поклати глава. — Кога забеляза за пръв път този приток на средства?

— Не съм сигурен. Нали разбирате, тя почна да ми праща пари още преди години.

— Колко години? Помисли внимателно, важно е.

— Може би преди шест-седем.

— Кога престана да работи във „Феърмаунт“?

— Закриха хотела веднага след убийството на Ритър.

— А след това работила ли е другаде?

— Не постоянно, а през последните години изобщо не работеше. Цял живот е слугувала. Време беше да си даде малко отдих — отвърна предизвикателно Тони.

— Значи майка ти никога не е споменавала откъде идват парите? А дали не е споделила с други роднини или приятели?

— Аз съм й най-близкият роднина. За приятели не съм чувал. Имаше един много добър приятел, Оливър Джоунс, но той почина. Може да е казала на него.

— Има ли начин да поговорим с близките му?

— Няма такива. Той ги надживя всичките. Умря преди около година.

— Не се ли сещаш за още нещо?

Тони се замисли и изведнъж лицето му просветна.

— Ами… миналата година мама каза нещо странно.

— Какво?

— През последните пет-шест години редовно пращаше хубави подаръци за децата. Само миналата Коледа пропусна. Малката ми дъщеря Джуъл попита баба си защо не е пратила подаръци, не ги ли обича вече. Нали знаете какви са децата. Е, мама каза нещо такова: „Скъпа, всички хубави неща рано или късно свършват.“

Мишел и Кинг се спогледаха многозначително. Кинг каза:

— Предполагам, че полицаите са претърсили къщата много старателно.

— От горе до долу, но не откриха нищо.

— Нямаше ли отрязъци от чекове, вносни бележки, стари пликове, които да подскажат откъде са идвали парите?

— Не, нищо такова. Мама не обичаше банките. Плащаше само в брой.

Кинг бе пристъпил до прозореца и гледаше към задния двор.

— Изглежда, Лорета добре се е грижила за градината.

Тони се усмихна.

— Тя обичаше цветята Много труд влагаше в тая градина. Аз идвах всяка седмица да помагам. Седеше там часове наред и гледаше цветята. — Тони отвори уста да каже още нещо, помълча и попита: — Искате ли да ги погледнете? — Кинг понечи да поклати глава, но Тони бързо добави: — Разбирате ли, обикновено

на днешния ден от седмицата идвах да плевя. Знам, че вече я няма да ме види, но за нея беше важно.

Мишел се усмихна и каза със съчувствие:

— Аз обичам градините, Тони.

Тя смушка Кинг с лакът.

— Да, и аз си падам по тях — каза той без особен ентусиазъм.

Докато Тони Болдуин плевеше цветните лехи, Мишел и Кинг обикаляха двора и се възхищаваха на цветята.

Кинг отбеляза:

— Излиза, че тайните приходи на Лорета са започнали скоро след смъртта на Ритър.

— Точно така. За изнудване ли си мислиш?

Той кимна.

— Макар че се питам как Лорета е успявала да изнудва някого само защото го е видяла в килера.

— Имаш предвид, че човекът може да е попаднал там по същата причина — бил е изплашен като нея, така ли?

— Трябва да има и още нещо. Спомняш ли си, когато разглеждахме килера в хотела, аз ти казах, че вероятно се е свряла в дъното. Помислих си го, защото тя би се бояла да не нахълта някой с пистолет…

Изведнъж той млъкна и я погледна с разширени очи.

— Какво казваш? Че може би наистина е видяла някого да влиза с пистолет?

— Или с нещо друго. Иначе защо би го заподозряла? Нали разбираш, тогава много хора са бягали в търсене на скривалище.

— Но защо точно пистолет?

— А защо не? Някой да крие пистолет в служебен килер след убийството звучи много по-логично, отколкото да крие очила или пачка банкноти. Пистолетът е недвусмислена улика. Добре, да речем, че човекът носи пистолет. Не смее да излезе навън с него, защото могат да го спрат и да го претърсят. Затова когато избухва паника, той побягва и скрива оръжието в килера, без да знае, че Лорета е там. Може би е планирал този ход от самото начало с намерение да прибере пистолета по-късно или да остави полицията да го открие. Най-вероятно оръжието е било почистено от отпечатъци и други следи. Но когато той пъхва пистолета между купчините хавлии или някъде другаде и излиза, Лорета отива и го прибира. Може би с намерение да го предаде на полицията, само че после променя решението си и избира пътя на изнудването. Тъй като работи в хотела, навярно знае как да изнесе оръжието през някой страничен изход, или да го скрие другаде и по-късно да го прибере.

Мишел се замисли над предположението му.

— Добре, тя взима пистолета и е видяла човека. Дори да не знае кой е, лесно може да разбере. Свързва се анонимно с него, може би му изпраща снимка на пистолета и мястото, където го е видяла, след това почва да го изнудва. Връзва се, Шон. Звучи не по-малко логично от всеки друг вариант.

— И затова къщата е претърсена. Заради пистолета.

— Наистина ли смяташ, че Лорета го е държала някъде тук?

— Нали чу какво каза Тони, жената не се е доверявала на банките. Нищо чудно да е била от онези хора, които гледат всичко важно да им е подръка.