Част от секундата
Шрифт:
— Хммм. Чудя се дали си единственият познавач на виното, който е убивал хора. Нали разбираш, двете неща никак не си подхождат.
Той отпусна чашата си и я погледна развеселено.
— Какво, любовта към виното май ти се струва работа за изнежени типове, а? Знаеш ли колко кръв е пролята заради виното?
— По време на пиене или при спорове?
— Има ли значение? Мъртвецът си е мъртвец, нали така?
— Ти най-добре знаеш.
— Ако си мислиш, че след като го сториш, остава само да си сложиш резка
— Никога не съм го мислила. Може би по-скоро си слагаш резка на душата?
Той остави чашата.
— Искаш ли да обменим информация?
— Съгласна. В рамките на разумното.
— На взаимна основа. Относително равностойна размяна.
— И кой ще преценява?
— Ще те улесня. Започвам пръв.
Мишел се облегна назад.
— Любопитна съм защо.
— Навярно можем да го обясним с факта, че ти участваш в своя кошмар също тъй неохотно, както аз преди осем години в моя.
— Да. Ти каза, че сме кръвни роднини.
— Джоун Дилинджър беше в хотела през онази нощ.
— В твоята стая ли?
Кинг поклати глава.
— Твой ред е.
Мишел се замисли.
— Добре. Разговарях с една от камериерките, която работела в хотела по времето, когато убиха Ритър. Името й е Лорета Болдуин. — При тези думи Кинг сякаш се озадачи. — Лорета казва, че онази сутрин почистила твоята стая. И открила на полилея чифт черни дантелени бикини. — Мишел помълча, после добави с напълно сериозна физиономия: — Предполагам, че не са били твои. Едва ли си падаш по дантелите.
— Така е. А и черното бельо не ми отива.
— Не беше ли женен по онова време?
— Да, но вече не живеех с жена ми. Тя имаше досадния навик да спи с други мъже, когато бях в командировка, тоест почти непрекъснато. Мисля, че бяха почнали дори да си носят пижами и четки за зъби. Чувствах се малко излишен.
— Добре е, че вече можеш да се шегуваш с това.
— Ако ме беше питала преди осем години, нямаше да бъда толкова духовит. Всъщност времето не лекува, просто преставаш да се вълнуваш.
— Значи имаше… флирт с Джоун Дилинджър?
— Тогава ми се струваше, че е нещо повече. Сега разбирам колко е било глупаво. Джоун просто не е такава жена.
Мишел се приведе напред.
— За асансьора…
— Пак е твой ред — прекъсна я Кинг. — Омръзна ми да ти напомням.
Мишел въздъхна и се облегна назад.
— Добре, Дилинджър вече не работи в службите.
— Не се брои, знам го. Нещо друго?
— Лорета Болдуин ми каза, че се скрила в един килер до залата, където е бил убит Ритър.
— Защо? — заинтересува се Кинг.
— Умирала от страх и избягала. Като всички други.
— Не всички — поправи я сухо Кинг. — Аз почти не мръднах от мястото си.
— А сега за асансьора.
— Какво те интересува? — рязко попита той.
— Интересува ме, защото той сякаш те
— Просто се бях разсеял.
— Не мисля така. Чух звука на видеозаписа от хотела. Беше точно като звънче на пристигащ асансьор. И си мисля, че когато вратите са се отворили, онова, което си видял, е приковало вниманието ти чак до изстрела на Рамзи. — Тя помълча, после добави: — И тъй като асансьорите са били блокирани от тайните служби, предполагам, че в кабината е имало агент на службите. Иначе кой друг би могъл да направи това, без да го спрат? И се обзалагам, че този агент е Джоун Дилинджър. Обзалагам се още, че по някаква причина ти я прикриваш. Би ли ми казал, че греша?
— Дори ако всичко това е истина, няма значение. Аз се издъних и Ритър умря заради мен. Никакви извинения не помагат, вече би трябвало да го знаеш.
— Но ако си бил разсеян нарочно, това вече е друга история.
— Не беше нарочно.
— Откъде знаеш? Защо някой ще е в асансьора точно когато Рамзи решава да стреля? — Без да чака, тя си отговори сама: — Защото Рамзи е знаел, че асансьорът ще слезе и човекът вътре ще те разсее, давайки му шанс да убие Ритър. Чакал е асансьорът да дойде, преди да стреля.
Тя се облегна назад и лицето й стана предизвикателно, точно както на онази пресконференция, която Кинг бе гледал по телевизията.
— Не е възможно, повярвай ми. Просто го наречи ужасно лош късмет, това е.
— Едва ли ще се изненадаш, ако кажа, че изобщо не ти вярвам.
Той мълча толкова дълго, че накрая Мишел се изправи.
— Виж какво, благодаря за обяда и урока по винарство. Но не ми разправяй, че умен човек като теб не застава всяка сутрин пред огледалото, за да се запита: „Ами ако?…“
Докато се отдалечаваше, мобилният й телефон иззвъня.
— Какво? Да. Кой? Така е, разговарях с нея. Откъде взехте този номер? Картичката ми? О, вярно. Не разбирам защо се обаждате. — Тя изслуша отговора и пребледня. — Не знаех. Боже мой, толкова съжалявам. Кога е станало? Разбирам. Да, благодаря. Имате ли номер, на който да ви потърся?
Тя изключи телефона, извади от чантата си листче и химикалка, записа номера и бавно се отпусна в коженото кресло до Кинг.
Той я изгледа с недоумение.
— Как си? Не ми изглеждаш добре.
— Наистинане съм добре.
Той се приведе напред и положи съчувствено длан върху треперещото й рамо.
— Какво е станало, Мишел? Кой се обади?
— Спомняш ли си онази жена, за която ти споменах? Камериерката от хотела.
— Да, Лорета Болдуин.
— Обади се нейният син. Открил името ми на визитната картичка, която й бях оставила.
— Защо, да не се е случило нещо с Лорета?