Част от секундата
Шрифт:
Отначало си мислеше да отиде в полицията с онова, което бе намерила и видяла, но после размисли. Защо да се забърква в подобна каша? А и вече й бе омръзнало да прахосва живота си в чистене на чуждата мръсотия. Какво я интересуваше Клайд Ритър? По-добре човек като него да лежи в гроба, откъдето няма как да бълва отровата си.
И тя го направи. Изпрати на онзи човек снимка и бележка с описание какво е видяла, какво притежава и по какъв начин желае да получава парите. Наистина ги получи и не наруши мълчанието си, а човекът, когото изнудваше, така и не разбра коя е чак до самия край.
А онова момиче изобщо не се сети да попита; но и откъде ли можеше да знае? И дори да бе станало дума, Лорета щеше да излъже, също както момичето я излъга, че прави документален филм.
След като се настани удобно във ваната, я връхлетяха още по-мрачни мисли. Парите вече не идваха, но нищо не можеше да се направи. Всичко си има край. Тя обаче не беше прахосница. Бе заделила част от парите, защото знаеше, че кокошката няма вечно да снася златни яйца. Щеше да изкара с тях още известно време, а дотогава може би щеше да се появи нова кокошка. Онова момиче й даде пари. Това бе добро начало. Лорета Болдуин преливаше от оптимизъм.
Стресна я телефонен звън. Вече затоплена, тя отвори очи и започна да се измъква от ваната. Може би тъкмо в момента звънеше новата златна кокошка.
Така и не се добра до телефона.
— Помниш ли ме, Лорета?
Мъжът се извисяваше над нея, стиснал в ръце метален прът с плосък край.
Тя щеше да изпищи, но той я натисна под водата с пръта и я задържа така. Лорета бе сравнително силна за възрастта си, но не чак толкова. Очите й се разширяваха все повече и повече, тялото й се замята насам-натам. Тя сграбчи пръта и водата от ваната плисна по целия под. Ала най-сетне трябваше да си поеме дъх. В дробовете й нахлу вода и след това всичко приключи бързо.
Човекът повдигна пръта и огледа лицето й. Съсухреното тяло остана на дъното на ваната, изцъклило насреща му мъртви очи. Телефонът бе спрял да звъни; в къщата цареше тишина. Човекът напусна банята за минута, откри портмонето на Лорета и се върна отново. Извади парите, които й бе дала Мишел — пет двайсетачки, грижливо скътани във вътрешното джобче.
Той закачи с пръта трупа на Лорета и я вдигна от водата. Отвори устата й, после натъпка парите вътре. Притисна нагоре челюстта и пусна тялото. То отново потъна. Между устните стърчаха ъгълчетата на банкнотите. Не твърде приятна гледка, помисли си той, но пък толкова уместна съдба за една изнудвачка.
Отдели още известно време, за да прерови вещите на Лорета, търсейки онзи предмет, който му бе отнела преди години. Не го откри. Нима след всичкото това време отново се оказваше с празни ръце? Може би все пак Лорета щеше да се смее последна. Да, но тя лежеше мъртва във ваната с пари в устата. Тъй че кой се смееше в действителност?
Човекът взе пръта и излезе както бе влязъл.
Буикът потегли и се отдалечи
Засега бе приключил с провинциалното градче Боулингтън. Той пожела на Лорета Болдуин да се пържи навеки в ада за престъпленията си. Без съмнение по някое време щеше да я срещне там и може би да я убие отново.
Каква чудесна мисъл!
22
Кинг небрежно хвърли въдицата и започна да навива макарата. Стоеше на кея, а слънцето бе изгряло едва преди час. Рибата не кълвеше, но това не го вълнуваше. Планинските вериги наоколо сякаш се взираха с мрачна съсредоточеност в разсеяното му занимание.
Несъмнено Джоун имаше редица сложни мотиви да направи предложението си. Кои бяха свързани с нещо друго освен финансовата изгода? Едва ли имаше такива. Плановете на Джоун преследваха единствено нейните интереси. Но Кинг поне беше наясно какво да мисли за нея.
За Джефърсън Паркс обаче не бе толкова сигурен. Шерифът изглеждаше искрен, но това можеше да е само маска; Кинг знаеше, че хората на закона често се преструват. Той самият бе играл тази игра по време на следователската си дейност в службите. Кинг не се съмняваше, че незнайният убиец на Хауард Дженингс ще изпита с пълна сила гнева на едрия мъж. Просто искаше да е сигурен, че няма да се окаже под удара му.
Малка вълничка докосна леко една от опорите на кея и той се озърна да види откъде идва. По езерото се плъзгаше спортна лодка и жената в нея мощно натискаше греблата. Беше толкова близо, че Кинг различи ясно мускулите по ръцете и раменете й, разкрити от лятната блуза без ръкави. Когато тя намали скоростта и се насочи към него, нещо в нея му се стори много познато.
Жената се озърна с изненада, сякаш не бе усетила, че е толкова близо до брега.
— Здравейте — каза тя и размаха ръка.
Вместо отговор Кинг само кимна. Отново хвърли въдицата, като нарочно се прицели съвсем близо до нея.
— Дано да не ви преча на риболова — каза тя.
— Зависи колко дълго смятате да останете.
Тя повдигна колене. Беше обута с къси черни панталони от еластична материя, а под кожата на бедрата й се изпъваха като въжета дълги мускули. Свали ластичето, с което бе стегнала косата си на тила, и избърса лицето си с хавлиена кърпа. После се озърна.
— Ех, че е хубаво тук.
— Затова идват хората — отвърна предпазливо Кинг. — А вие откъде точно идвате?
Все още се напрягаше да се сети откъде му е позната.
Тя посочи на юг.
— Пътувах с кола до щатския резерват и оттам продължих с лодката.
— Това са над единайсет километра! — възкликна той. Тя дори не изглеждаше задъхана.
— Често се занимавам с това.
Лодката бавно се приближаваше. И Кинг най-сетне разпозна жената. Едва успя да овладее смайването си.