Част от секундата
Шрифт:
— Добре, Максуел официално се води в отпуск.
— Отпускате й въжето, та да се обеси сама? — попита представителят на ФБР.
— Може би да, може би не. — Първият мъж погледна към другия край на масата. — Вие как смятате?
Джефърсън Паркс остави чашата с газирана вода и се замисли над въпроса.
— Е, добре, нека погледнем с какво разполагаме. Лорета Болдуин може да е била свързана с убийството на Ритър. Според твърденията на Кинг пред полицията пистолетът, който намерил в нейната градина, може да е бил скрит от някого в килера във „Феърмаунт“.
Мъжът начело на масата бе директор на тайните служби и не изглеждаше твърде доволен от тази теория.
— Това може да означава, че Арнолд Рамзи не е действал сам при убийството на Ритър.
Агентът от ФБР каза:
— Защо не допуснем, че Шон Кинг е убил Лорета? Тя може да го е изнудвала. После той узнава за нея от Максуел и я убива. Изравя пистолета, а след това го загубва по най-удобния начин.
Паркс поклати глава.
— Кинг има алиби за времето, когато е убита Лорета. А и защо му е да крие пистолет в килера на хотела? Той уби Арнолд Рамзи. И когато отнеха пистолета от него, той бе ранен, а Максуел едва не загина. Освен това онази история жестоко обърка живота на Кинг.
— Значи смятате, че е невинен?
Паркс изпъна рамене. Беше загубил ленивото си провинциално поведение и гласът му звучеше рязко и енергично:
— Не, не смятам непременно, че е невинен. Отдавна съм в този занаят и усещам, когато някой не е искрен с мен. Той крие нещо. Просто не знам какво е. Имам една теория. Може някак да е бил замесен в атентата срещу Ритър и да е прикрил следите си, убивайки Рамзи.
Този път директорът поклати глава.
— Как точно си го представяте? Какво би могъл да му плати Рамзи? Той беше преподавател във второразреден колеж. А не ми се вярва Кинг да е станал предател безплатно или заради някакъв политически принцип.
— Е, не познаваме политическите принципи на Кинг, нали? А вие всички сте видели онзи запис от хотела. Той дори не гледа Ритър.
— Твърди, че се разсеял.
Паркс не изглеждаше убеден.
— Той твърди. Ами ако е бил разсеян нарочно?
— Ако е бил, щеше да ни го каже.
— Не и ако прикрива някого, или ако е замесен в заговор. И ако искате да си приказваме за заплащане, добре. Колко врагове имаше според вас Клайд Ритър? Колко могъщи фигури от другите партии си мечтаеха да го видят извън надпреварата? Не смятате ли, че биха платили някой и друг милион, за да накарат Кинг да си затвори очите? Той поема за известно време вината, че е бил „разсеян“, а после отива с милионите да си живее живота.
— Добре, но къде са тия милиони?
— Живее в голяма къща, кара хубава кола, води приятно, удобно съществуване — отвърна Паркс.
— Кинг спечели дело за клевета — каза директорът. — И получи солидно обезщетение. Лично аз не го упреквам, толкова помия изляха по негов адрес. А човекът не беше някакъв неудачник. Беше спечелил почти всички възможни награди в тайните служби. И на два пъти бе ранен при изпълнение
— Чудесно, бил е добър агент. Но добрите агенти понякога стават лоши. Колкото до милионите — стига му само да ги смеси с парите от обезщетението и никой няма да усети. Направихте ли му финансова ревизия?
Директорът се облегна назад. Вече не изглеждаше толкова самоуверен.
— А какво общо има всичко това с отвличането на Бруно? — попита агентът от ФБР. — Нали казвате, че са свързани?
— Е, ако почваме да задаваме такива въпроси — отвърна Паркс, — каква е връзката с моя човек, Хауард Дженингс?
— Хайде да не усложняваме нещата, може да няма никаква връзка — каза агентът от ФБР. — Може би имаме работа с три отделни случая: Ритър, Бруно и убийството на вашия свидетел от Програмата за защита на свидетели.
— Знам само едно, че Кинг и Максуел непрестанно изникват в центъра на събитията — заяви директорът. — Погледнете от този ъгъл: преди осем години Кинг се проваля или става предател и губим кандидат-президент. Сега Максуел се проваля с точно същия резултат.
— Не съвсем — изтъкна Паркс. — Ритър бе застрелян на място, а Бруно — отвлечен.
Директорът се приведе напред.
— Е, целта на тази набързо формирана група е да измислим как час по-скоро да се измъкнем от кашата и да се молим да не се стигне до грандиозен скандал. Вие, Паркс, вече сте вътре в играта, тъй че продължавайте в същия дух.
— Другата неизвестна величина е Джоун Дилинджър — каза Паркс. — Изобщо не мога да я разбера.
Директорът се усмихна.
— Не сте първият.
— Не, има и друго. Наскоро разговарях с нея и тя каза странни неща. Например, че е задължена на Шон Кинг. Не пожела да уточни за какво. Но положи големи усилия да ме убеди, че той е невинен.
— Е, нормално, били са колеги.
— Да, а може би и нещо повече. Плюс това и двамата са били в охраната на Клайд Ритър, нали? — попита Паркс, оставяйки въпроса да увисне във въздуха.
Дълбоки бръчки прорязваха челото на директора.
— Джоун Дилинджър беше сред най-добрите агенти, които сме имали някога.
— Да, а сега работи за голяма частна фирма. Разследва отвличането на Джон Бруно и ако го открие, бас държа, че ще получи баснословно възнаграждение. Открих, че е помолила Кинг да й помага в разследването, а не ми се вярва той да работи безплатно. — Паркс помълча, после добави: — Естествено, много е лесно да откриеш някого, ако вече знаеш къде е.
— И какво намеквате? — строго запита директорът. — Че двама бивши агенти от тайните служби са отвлекли кандидат-президент и сега искат да натрупат пари, като го открият?
— Да, точно това намеквам — отсече безцеремонно Паркс. — Мисля, че не съм дошъл тук да подслаждам горчивия хап и да ви казвам каквото искате да чуете. Не ме бива в тия неща. Ако държите, мога да ви пратя един колега, който наистина ги умее.
— И смятате, че Хауард Дженингс е бил убит от Кинг? — попита гневно директорът.