Ченге втора употреба
Шрифт:
— Точен сте — установява домакинът. — Аз също.
Адресите, на които би могъл да бъде открит Табаков са три: Кантората му — съвсем недалеч от тук. Апартаментът му — също наблизо. И къщата на бившата му съпруга — отвъд Карлсплац.
За да не се възрадвам прекалено от информацията, старикът добавя:
— Ако питате мене, едва ли ще го намерите на който и да било от тези адреси, но това си е ваша работа.
— Къде ли би могъл да се скрие — недоумявам.
— Къде ли не — отвръща Фурман, въпреки че въпросът не е отправен директно към него. — Човек с такива възможности би могъл да
Табаков е регистриран във Виена като собственик на предприятие за продажба на компютри. Предприятието може и да не съществува, обаче кантората е налице. Неголяма, но добре обзаведена с модерна канцеларска мебел, удобни кресла, тапицирани с черен скай и секретарка с фризура в същия официален цвят. Строга и мъжествена жена, истинска Брунхилда, която Табаков едва ли използва за друго, освен за секретарка, макар че знае ли човек… При тия увлечения в садо-мазо какво ли не е възможно.
Брунхилда ми обяснява с леденостуден учтив глас, че хер Табакоф не е в града, нито даже в Европа, но в началото на следващия месец… Спестявам й по-нататъшните обяснения, като я уверявам, че не се касае за нищо спешно и се отправям към дома на хер Табакоф, не с някакви илюзорни надежди, а само за да хвърля един поглед.
Сградата, на една от пресечките между Вундмюлгасе и Марияхилфер е солидна постройка в стил виенски барок, с митологични юначаги, подпиращи тежките корнизи и с неприветлив също тъй импозантен портиер, който ми препречва входа, за да научи кого търся.
— Няма го. Отдавна не е идвал тука — категоричен е церберът.
— Искам само да му оставя нещо в пощенската кутия.
— Тук аз съм пощенската кутия — осведомява ме портиерът.
— Става дума за лично писмо. Не мога ли просто да го пъхна под вратата му?
— Не може — категоричен е здравенякът. — Миналия месец на съседната улица така бяха пъхнали нещо, та после трябваше пожарната команда да идва да гаси.
И за да прояви все пак известна човещина, ме отпраща към кантората, откъдето току-що съм дошъл.
Тръгвам си, но преди да завия зад ъгъла, хвърлям проверовъчен поглед към втория етаж, където би трябвало да се намира апартаментът на ТТ. Металните капаци на прозорците са плътно затворени. Жилището наистина изглежда необитаемо.
На третия адрес откривам кокетна двуетажна къщичка с миниатюрна градинка. Вратата към градинката обаче е заключена, а входът към къщата е тъкмо оттам. Добре, че има звънец. Трябва да прибегна до цяла серия позвънявания, додето накрая един прозорец се отваря и се показва средно млада жена, загърната с разкошна хавлия на сини цветя.
— Защо държите да ми повредите звънеца? — пита тя.
— Бих искал само да ми отворите.
— Ако носите рекламни проспекти, пуснете ги в пощенската кутия — съветва ме жената и се дръпва, за да затвори прозореца.
— Не бойте се — казвам, — не са проспекти.
— Точно от това се боя, че не са проспекти. И пак посяга да затвори.
— Напразно се боите — настоявам. — Не съм дошъл да крада. Днес ми е почивният ден.
Тя все пак затваря, но откъм вратата се чува глухо бръмчене, знак, че е благоволила да ме пусне.
Малко по-късно се отваря и вратата на дома. Жената, която се изправя на
— Тази синя хавлия чудесно ви стои — забелязвам.
— Да не искате с нея да изляза на улицата.
— Не е нужно. Бих могъл аз да вляза.
— Това ли ви е маниерът да завързвате връзки? — пита тя. — Само че не сте улучили момента.
И добавя с глас, в който няма и помен от топлота:
— Хайде, казвайте ако имате нещо да казвате, че ще затварям.
— Всъщност, въпросът ми е съвсем скромен: Търся съпруга ви.
— Нямам съпруг.
— Говоря за бившия.
— А кой сте вие?
— Негов приятел.
— Тъй ли? За пръв път чувам, че Табаков има приятели.
И за да сложи край на разговора:
— Няма го тук и нямам никаква представа къде се намира. Така че…
Предчувствам, че краят на изречението ще се изрази в затваряне на вратата.
— Когато научих, че се казвате Марта, помислих, че сте немкиня…
— Така ли? Баба Марта също ли според вас е немкиня.
— А сега с удоволствие разбирам, че сте българка.
— Радвам се, че съм ви доставила удоволствие. А сега — ауфвидерзее, както казват местните жители. И ако намерите Табаков, обадете се. Аз също го търся от сума време.
И аз от сума време не съм бил в дамска компания, но стопанката очевидно няма никакво намерение да ми предложи поне чашка кафе, тъй че с лека меланхолия напускам китната градинка и само пътем забелязвам, че Пешо отново се прокрадва зад гърба ми. Упорито момче. След като тъй старателно си върши работата, защо му е трябвало на Манасиев да праща и мене.
— Виж кво, Пешо — забелязвам, когато го виждам вечерта. — Проследяването може да изглежда фасулска работа, но и тя си има чалъм. И основното е проследяваният да не усеща, че е проследяван. А това трудно може да стане, ако постоянно ми грухтиш зад врата.
— Ама защо… ама няма такова нещо… може би някакво съвпадение… — бърбори притеснено момъкът.
— И аз тъй мисля. И все пак старай се да ги изпипваш по-добре съвпаденията.
След което излизам. Бих искал да видя как ли изглежда домът на Табаков при вечерно осветление. Изглежда все така необитаем. През затворените капаци не прониква никаква светлинка. За сметка на това пътната врата долу е отворена. Правя три крачки навътре в прохода. Отляво — входа за стълбището. Отдясно — прозорчето на портиерската стая. Край масата седят двама души — самият Цербер и някакъв друг здравеняк. Помежду им две чашки и висока тънка бутилка от онези, в които наливат кирш. Киршът е вече на свършване, време за губене няма.
В подобни господарски домове има само по един апартамент на етаж. Този на втория етаж изглежда необитаем, доколкото мога да съдя при слабата светлина на джобното фенерче. Решетката пред входната врата е дръпната и заключена. Разстоянието на пода между нея и вратата е покрито с тънък слой прах, без всяка следа от стъпки. Прозорчето над входа е тъмно.
Мрак, тишина и пълна неизвестност.
„Ако намерите Табаков, обадете се“. Абе аз бих ти се обадил и без Табаков, но не знам как ще реагираш. Тъй че да си лягаме.