Ченге втора употреба
Шрифт:
— И нямаш причина. Не виждаш ли, че както е тръгнало, ще изрешетим цяла София. Да не повярваш просто, че преди пет-шест години хората тук въобще не знаеха какво са решетки.
В този момент в магазина влизат рошлата и луничавият и това ми дава възможност да се измъкна. Имам среща в градината с Алата, но още е рано, та тръгвам по обиколния път. В алеята пред гроба на Незнайния войн амбулантните антиквари както винаги са изложили съкровищата си върху малки масички. Обхождам ги бавно, за да убивам времето, когато продавачът на една сергийка ме повиква.
— Май не ме помниш — установява той, забелязал недоумението
Сега вече си го спомням. Беше някакъв дребен чин във военното разузнаване. После стана дипломатически куриер. После… знам ли. Спирам пред масичката му, за да не го обидя и разглеждам натрупаните експонати:
— Ордени, медали… — май не си скъсал с емблемите на бойната слава.
— Нали тя ни храни.
— И доста стока си насъбрал.
— Стока да искаш.
И за всеки случай запитва:
— Ти няма ли да си вземеш нещо? Или си имаш.
— Нямам си.
— Вярно. Ти беше от ония, дето ги награждават посмъртно. Тихия фронт.
— Сигурно не ти липсват мющерии — измествам темата.
— Там е, че липсват. Навремето всичко живо се натискаше за отличия, а сега и по две за лев да ги давам, пак няма желаещи.
Отминавам нататък и излизам на „Раковски“. Все повече потъвам във всекидневието. Оставил съм за по-късно колебанията, анализите и равносметките, зает да зяпам дреболиите на бита, който ме заобикаля — навалицата при автобусната спирка, жените с пазарските чанти, обикалящи магазините, децата, следващи в немирна върволица учителката. Погледнато бегло и отдалеч всичко изглежда нормално, стига да не се приближаваш и да не забелязваш отпечатъка на сиромашията и немотията върху оръфаните облекла, разкривените обувки, угрижените лица, гладните погледи, стига да не обръщаш внимание на просяците, на хорицата, завиращи се в контейнерите за боклук, на старците, понесли към пунктовете за вторични суровини денковете с празни кашони и вързопите стари вестници.
— Това е нищо — възразява Алата, когато малко по-късно разговаряме в градината по въпроса. — Истинската мизерия няма да я откриеш на „Раковски“ или „Аксаков“, ами трябва да почнеш доста по-отдалеч. Но за какво са ти тия открития? И можеш ли нещо да поправиш или да измениш?
— Тогава, да се правим на кьорави ли?
— Ами май че само това ни остава. Онази заран гледах през прозореца, как децата на нашата улица си играят с кученцата, дето кучката от съседния двор ги беше родила преди месец. После дойдоха онези със зелената камионетка та изтрепаха кучката и кученцата. А децата втрещени гледаха.
— Престани.
— И аз да престана, и ти да замижиш, все тая, Емиле. И хич не ми говори, че сега било така, а по-рано било инак. Злото открай време е управлявало света и до края така ще бъде. Ти чел ли си евангелието?
— Не ми е оставало време.
— Ами прегледай го някой път, когато те хване безсъницата. И ще научиш, че по времето на Христа пак са ставали главно злини. А кои са били хубавите неща? Чудесата, дето ги е произвеждал Исус. Единствено те. Значи — от една страна самата реалност, сиреч злините. А от другата страна — измислените добри дела, сиреч чудесата. Само че днес никой не вярва в чудеса, освен бабичките.
Въздъхва примирено и запитва:
— По още едно кафе ще почерпиш ли?
— Тогава за какво живеем? — питам след като донасям кафетата. — За да зяпаме от прозореца какво вършат убийците ли?
— Питаш
— Не му знам адреса.
— Искаш да кажеш, че не съществува. Аз пък ще ти кажа, че щом хиляди хора в продължение на две хиляди години го отричат, значи все има нещо. Инак защо е трябвало да си хабят силите да го отричат.
— Може и да си прав. Но в такъв случай как да си обясним, че светът, дето го е създал, е толкова калпав?
— Много просто. Създал е Бог света с най-добри намерения, но по някое време се е уморил и е казал на хората: „Аз съм до тук. Сега вие продължете“. И онези продължили. Известно как. Най-първо Каин убил брат си, а оттам нататък… кво да ти разправям.
— Убедителен си — признавам. — Що не вземеш да напишеш едно вероучение.
— Та да просвещавам неверници като теб ли? Отрекохме Бога. Добре. А с какво го заменихме? С глупизми и измишльотини. „Човек звучи гордо“ и прас, по главата, „Септември ще бъде май“, само че на върба, „който се учи, той ще сполучи“ — вятър и мъгла.
— Е, не за всички.
— Ами поне това да им бяхме казали на децата, че не за всички, та да не си правят илюзии.
— Ти кога го разбра.
— Доста отрано.
И разказва, как когато бил малък всеки ден на връщане от училище минавал край витрината на някакъв ресторант и гледал масите с бели покривки и вкусните ястия, разнасяни от сервитьорите и сладоледите в големи кристални чаши, и винаги, когато се прибирал, питал „тате, няма ли и ние да идем някой път на ресторант?“. „Щем, щем, синко, що са дни, занапред са“ отвръщал бащата, но дните минавали, а мечтаното събитие все не наставало. Най-после веднъж таткото се смилил и завел детето. Само че не на ресторант, а на шкембеджийница. „Но татко, това не е ресторант“ — позволил си да каже малкият, когато седнали край една маса и стопанинът донесъл две паници чорба. „За такива като нас това е ресторантът, сине“ — рекъл бащата, и като видял че очите на детето са пълни със сълзи, добавил: „И не се гевези, ами сърбай чорбата, че това ще ни бъде и обедът, и вечерята.“
— Така и не влезе в ресторанта…
— Поне разбрах от коя страна на витрината ми е мястото. А после американските бомби го сринаха.
— Обектът е изключително важен за нас. И твърде труден за разработка — говори полковникът.
Отново сме в секретната квартира със зелените завеси и отново в стаята е душно, за което допринасям и аз, понеже пуша втора цигара. Няма как да не пуша: навлезли сме в най-съществената част на разговора — конкретното поставяне на задачата.
— Касае се за огромно състояние, изнесено от страната и ограбено в последна сметка от държавата. Само че ограбено по всички правила на изкуството, тъй че от формална гледна точка няма никакви улики за грабеж — продължава шефът.
Единствената напитка в помещението е минералната вода в светлосиня пластмасова бутилка. Манасиев си налива половин чаша и я изпива надве едри глътки, за да проясни мисълта си.
— Основната цел на операцията е очевидна: Да се върне заграбеното. Но има и една втора, не по-малко важна страна. При успешен край престъпниците ще разберат, че никакво бягство зад граница не е в състояние да ги спаси от ударите на закона. А престижът на нашата служба пред обществото отново ще бъде възстановен.