Ченге втора употреба
Шрифт:
— Защото е по-близо.
— Вече ти казах, че ни предстои сериозен разговор. Ще ходиш ли да спиш?
— Рано ми е да лягам.
— В такъв случай предлагам ти подир половин час да се видим на този адрес.
И ми подава някакво листче.
— Бихме могли да отидем и заедно с колата, но по ред причини не желая за сега да ни виждат заедно.
Измърморва „до скоро“ и поема с твърдата си походка към спрелия наблизо мерцедес.
„Не знам какъв дефект му намира на този гараж — мисля си, додето уреждам сметката. —
Жилището, в което ме въвежда полковникът, не е никакво жилище, а квартира за секретни срещи. Казионна мебел, спуснати полупрозрачни пердета и спарен въздух. Пердетата са с някакви зелени орнаменти, оскъдната светлина в помещението също е зеленикава. Разполагаме се в креслата с полуизхвръкнали пружини и Манасиев без предисловия взима думата, за да продължи започнатия в гаража монолог:
— Аз не съм по идеологиите, Боев, знаеш го. Аз съм си технократ. Такъв бях в миналото, такъв съм и сега, тъй че нямам основание да се чувствам изменник. Изменят се обстоятелствата, над които и ти, и аз нямаме никаква власт. Ама, казват, защо по-рано си служил на ония, а сега служиш на тия? Как да им обясниш на подобни чугунени глави, че има нещо по-важно от правителствата, които идват и си отиват и че сме призвани да служим именно на това по-важно нещо. Става дума за аксиома, а аксиомите не се доказват.
Млъква и ме поглежда, очаквайки вероятно одобрението ми.
— Така е — съгласявам се. — Таблицата за умножение не се доказва.
— Остави я таблицата. Тук става дума за нещо повиеше. Става дума за народа. За Отечеството. За България.
При тези думи в тона на Манасиев прозвучава някакво едва доловимо чувство на горест:
— Тази наша България, Боев, е днес една разграбена страна.
И малко по-късно:
— Превърнаха я в просекиня!
В душното помещение настъпва тишина. Шумотевицата по „Цар Шишман“ едва се дочува през спуснатите завеси.
— На може ли да отворим прозореца? — питам.
— Не трябва. Ще отворя откъм коридора.
В зеленикавия здрач става малко по-хладно. Това се отразява донейде и на емоциите. Полковникът е възвърнал сухия си служебен глас:
— Тия приказки, че вече закриваме разузнаването може да имат някакъв смисъл относно военното разузнаване. Нашата работа обаче тепърва ще се разраства. Някои хитреци, дето използваха суматохата, за да окрадат страната, побързаха да изнесат плячката си зад граница. Нашата задача е да върнем поне част от разграбеното.
— За да го до разграбят други.
— И за това е помислено.
— Нали съществува Интерпол.
— Да. И добре работи. Обаче работи за онези, дето го ръководят, а не за нас. Съществуват и ред правителства с полицейски и съдебни органи. Но и там е същото: Могат да ни върнат някой крадец на коли или сутеньор. Обаче стане ли въпрос за едри акули и големи пари, винаги удряме на камък.
Отново прави пауза.
— Стана
— Донякъде.
— И вероятно ти се пуши.
— Ами …
— Можеш да запалиш. Тук някъде има пепелник. Изчаква великодушно да запуша и продължава:
— Знам че казаното до тук ти прилича на вербовка. И навярно се питаш кому и защо е нужна. Не става дума за вербовка, Боев. Ти си вербуван още откакто си влязъл в системата, още от първия си работен ден. Минал си през огън и вода, през уловките на противника и през идиотизмите на нашите служби. Ти си ченге и в кръвта си — за какво е нужно тепърва да те вербувам.
— Вече не съм ченге.
— Глупости. Може да има разпопен поп, обаче истинското ченге никога не става бивше.
— Има разни ченгета.
— Така е. Но аз говоря за истинските, за компетентните и необходимите. Знаеш че Вернер фон Браун е автор на първите ракети, с които нацистите трепеха съюзниците. Но американците не го разстреляха, ами му дадоха всички привилегии и улеснения за да създава нови поколение ракети. Разбираш ли какво имам предвид. Ти си ми нужен като специалист и ми е съвсем безразлично какво мислиш по въпроса дали битието определя съзнанието или обратното.
— Благодаря.
— Казвам ти го, понеже имаше и други мнения по въпроса. Някои от подвизите ти още се помнят, и за добро, и за лошо. Бедата е, че такива като тебе ги помнят главно за лошо. Можеш да бъдеш уверен обаче, че аз те третирам като добър специалист, а не като стар грешник.
— Благодаря.
— Иронията ти е излишна. Има неща, които не зависят от мене. Но по това, което зависи от мене, можеш винаги да разчиташ на подкрепата ми.
Този път се въздържам от благодарност, за да не каже пак, че го иронизирам.
— Мога ли да попитам все пак като какъв ще работя?
— Като Емил Боев. По-висока атестация от тази — здраве!
— Нека не се четкаме, господин полковник.
— Няма да скрия, че ролята ти ще бъде малко двусмислена. По-точно — неофициална. Не поради липса на доверие, а защото такава е ситуацията. Ти по-добре ги разбираш тия неща. Нали винаги си бил нелегал.
— Вярно е.
— И си контактувал пряко единствено с генерала.
— Точно така.
— Сега ще е същото. С тази разлика, че от тук нататък аз ще ти бъда генерал.
Наближава девет. Готвя се да тръгвам, когато пристига Земляка.
— Само ти ли си?
— И счетоводителят е тук. Сигурно вече решава кръстословици.
— Какви кръстословици?
— Ами кво драска там непрекъснато, когато в дюкяна няма и помен от покупко — продажба.
— Ти в девет заранта ли чакаш да става покупко — продажбата. Трябва да идем някой път в работилницата, да видиш с очите си как върви бизнесът.
— Прощавай — казвам, — не исках да те засягам на бизнес.