Ченге втора употреба
Шрифт:
Атина, както май пропуснах да спомена, бе покойната му съпруга.
— Този повреден кран не ти ли действа като китайска инквизиция? — запитвам, колкото да наруша мълчанието.
— Напротив. Напомня ми, че животът продължава. Макар и без нас.
И добавя:
— Утре ще я оправя. Сега ми се спи.
Не му се спи. Друго е. Но не мога да му помогна.
— Трябва да ида да си потърся колата — забелязвам няколко дни по-късно, додето закусваме в кухнята с Борислав.
— Не трябва. Те сами ще ти съобщят да си я прибереш.
— А ако не ми съобщят?
— Тогава ще приберат
Закуската се състои от кафе в огромни дози и препечен хляб, черен почти като кафето.
— Онзи ден мислех, че случайно си прегорил хляба, но вече разбирам, че го правиш нарочно.
— Казват, че така бил по-полезен. В аптеката даже продават готов въглен.
— Защо смяташ, че могат да ме приберат? — връщам се на темата.
— А защо, според теб, са задържали колата ти? За какъв дявол им е тази вехтория?
— Знам ли. Навярно са очаквали да открият нещо в нея.
— Но ти си убеден, че не е възможно да открият нещо компрометиращо…
— Сигурен съм.
— Затова си спокоен. И през ума не ти минава, че ако не намерят онова, дето го търсят, те сами могат да го тикнат в колата ти. Подир което вече няма да е трудно да го намерят.
— То така не става. Ще са нужни свидетели.
— Свидетели — колкото щеш. Нали небивалиците се доказват пред съда именно чрез свидетели.
— И за какво цялата тази операция?
— Това ще се разбере чак тогава, когато ще бъде късно. Във всеки случай не е случайно, че са взели да се занимават с една бракма и то принадлежаща на човек като тебе.
— Понеже и аз съм стара бракма.
— Понеже знаят много добре кой си.
Запалвам цигара и вдишвам на няколко пъти ароматния дим, за да разгоня последните остатъци от съня в главата си. Сънувах, че… Какво ли не сънува човек, когато стигне до моята възраст.
— Добре, Бориславе, няма да си търся колата. Но позволи ми поне да поема част от домакинската работа. Съвестно ми е да гледам как сам се грижиш за всичко.
— Изключено. Това ми е хобито. И не се бой: от утре няма да препичам толкова хляба.
Борислав ми дава акъл да чакам, сякаш не знае, че съм истински шампион в чакането. Незаменима тактика, стига да знаеш кога и как да я прилагаш. Както е казано или може би не е казано в Библията: Има време за чакане, има време за действие. Само няколко дни по-късно ми правят знак, че търпението ми ще бъде възнаградено: получавам призовка.
Призовката ми е за осем заранта. Пристигам пет минути по-рано. Една от вратите на чакалнята е отворена към помещение, където, доколкото мога да съдя по миризмата, работи машина за еспресо. Минава четвърт час, без някой да ме повика. В замяна на това откъм кафеджийницата се подава млада жена и запитва любезно:
— Искате ли кафе?
— Защо не — ако трябва да чакам дълго.
Кафето е учрежденско, сиреч калпаво. Още по-калпавото е, че продължавам да вися напразно в чакалнята. Най-после от стълбището се появява полицай и ме повежда нагоре. Човекът, който ме посреща в малкия кабинет, е висок млад човек с приятна външност. Боя се, че тази външност е едничкото приятно нещо у него.
— Ще прощавате, задето малко ви позабавих, но при нас е така — съобщава той под формата на извинение и ми посочва стола до бюрото си. Сядам
— Едва ли трябва да ви казвам, че знам кой сте. За някои от по-младите колеги вие сте истинска легенда.
— Нека не преувеличаваме.
Невинната ми реплика охлажда гостоприемния му порив.
— Разбирам скромността ви — кима той. — И я споделям. Представям си огорчението на такива като вас, когато се срещат с хора, които не вярват в легендите.
— Виждам, че сте избрали интересна тема на разговор, за да ме извикате в осем часа и да ме приемете в девет.
— Темата е друга и вие го знаете. Става въпрос за връзките ви с лицето Валентин Зарков. От какъв характер са тези връзки?
— Служебни.
— И по-точно?
— Ами също като връзките между вас и мене в момента. Вие питате, аз отговарям. Само че при Зарков беше обратното: питащият бях аз.
— Изобщо, разговаряхте си — обобщава домакинът.
— Може и така да се каже.
— А какво място заемаха наркотиците в този ви разговор?
— Нали вече ви обясних: аз питах, той отговаряше. Понеже специалистът по наркотиците и по манипулацията с тях бе той, не аз.
— Въпросът е, че Зарков твърди обратното. Според него всички негови действия са били съгласувани с някаква си нашенска секретна служба и по-конкретно лично с вас.
— Естествено е да твърди нещо подобно, за да се оневини. Но вие допускате ли, че ще се намери наивник, готов да му повярва?
— Засега нищо не допускам. Занимавам се единствено с фактите.
— Вероятно ви е известно — казвам, — че по тази афера преди доста години имаше следствие, после съдебен процес, а накрая и присъда. Документацията по въпроса е доста пълна и на ваше разположение. Тя съдържа много повече подробности от онези, за които бих могъл да си спомня в момента.
— Благодаря за упътването. Убеден сте вероятно, че сме ви повикали с единствената цел да ви досаждаме. Истината е, че документацията, за която споменахте, съвсем не се оказа тъй пълна, както вие си мислите. Направо казано тя е доста опоскана и то съвсем целенасочено. Очевидно е намерението да се прикрият известни факти. Бихме могли да махнем с ръка: Минали работи, за какво отново да ровим. Междувременно обаче възниква нова ситуация: Зарков подава молба за преразглеждане на делото. Молбата му е уважена от съответната висша инстанция. Затова си позволих да ви извикам. И разчитам, че вие като колега, макар и бивш, бихте могли да ми помогнете при запълването на някои бели петна.
— Аз не съм ваш колега, господин прокурор, дори и бивш. И нямам никакъв опит относно маниера на вашата работа. Така че ако разпитът е приключил…
— Това не е разпит — възразява сухо домакинът. — Но ако упорствате в своето, нека го нарека неприязнено поведение, бих могъл да ви осигуря и разпит.
Подир което парафира с рязък жест пропуска и ме освобождава.
„Изтърва си накрая нервите младокът“ помислям не без известно злорадство, докато слизам по стълбите. После се сещам, че аз също съм ги изтървал. Какво ми е виновно момчето. Върши си работата, за която му плащат.