Ченге втора употреба
Шрифт:
— Как да не е?
— Ами не е. Истинската трагедия му се размина. Понеже Смъртта се оказа по милостива за него от Каузата. Прибра си го малко преди да настъпи чудовищното срутване на Великия строй.
И като се надига бавно от леглото:
— Трагедията остана за нас, дребосъците… Какво, ще вечеряме ли?
Все по-нарастващата скъпотия вече поставя известни въпросителни пред бъдещето на скромното ни домакинство. Затуй сме свели до минимум разходите за храна, особено след като Борислав бил прочел някъде, че преяждането е главна
И тъй, седим край кухненската маса, заети всеки със своето четиво — аз с мемоарите на Филби, а Борислав с любимия си официоз, който — колкото и да му е любим — той не го купува, ами го взима от някой познат в сервиза.
— Защо четеш „Демокрация“, — питам. — Нали е вестник на сините.
— Точно затова го чета. На тебе ли да обяснявам, че най-важно е да знаеш какво мисли противникът. Какво мислят своите, и без друго ти е известно.
Сгъва вестника и го оставя върху масата на мое разположение.
— Една мисъл все по-често ме мъчи, Емиле: кои са своите и доколко са свои.
— Почваш да развиваш старческа мнителност.
— И аз с това се утешавам. Но съмненията остават. Ами че тия, дето днеска са сини, не бяха ли до вчера червени?
— Аз как ти се виждам? Червен ли, син ли, или може би морав?
— Не говоря за тия като нас. Какъв си ти, какъв съм аз — това си е наша работа. Знаеш какво имам предвид.
Потупва разсеяно с едрата си длан вестника, въздъхва и казва онова, което отдавна очаквам да каже:
— Тези, дето са начело на партията, Емиле, те ни предадоха.
— По какво съдиш?
— Какво има да съдя, бе! Видях ги с очите си и ги чух с ушите си. Няма да го забравя онова събрание, на което партийният велможа ни убеждаваше, че отсега занапред големия смисъл на нашата работа е да правим точно обратното на онова, което сме правили досега.
— С какви доводи?
— Железни. Нали знаеш, че доводите, дето ги хвърлят върху главите ни от върха, винаги са железни: „Забравете! Каквото сме ви учили — забравете! Каквото сте вършили — забравете! Няма вече противник, няма да има и разузнаване“.
— Хитро.
— Пропуснаха само да обяснят ние самите къде ще се денем.
— То е ясно къде — на бунището.
В кухнята настъпва тишина, ако не броим капенето на чешмата, отброяваща отлитащите секунди. Готвя се да му напомня, че трябва най-сетне да го оправи тоя проклет кран, но премълчавам, понеже усещам че в момента Борислав мисли за по-възвишени неща.
— „Ще строим завод… Ще строим завод на живота“. Нали учехме някога едно такова стихотворение.
Не отговарям. В момента не ми е до стихотворения.
— Е, построихме го. Не стана за чудо и приказ, но вършеше работа.
Не възразявам.
— И как само го пазехме. Най-вече —
Продължавам да мълча.
— Кажи нещо, де. Нали и ти беше един от пазачите.
— Ами щом се е сринал отвътре, питай ония, дето са го пазили отвътре.
— Толкова много пазачи… — повтаря Борислав, като че подобно на Алата, сам си приказва.
— Това не е било наша задача да спасяваме ДЗУ или Химко. Нали бяха ни пратили да спасяваме света. Да осуетяваме пъклените планове на подпалвачите.
— И ги осуетихме. Направихме ги на пух и прах.
— Абе, може и да сме свършили някаква работа, но кел файда. Те подкопават основите на сградата, а ние пазим да не повредят мазилката.
— „Те“! Кои „те“?
— Ами редуваха се. Веднъж Сталин подпали войната в Корея. Друг път американецът взриви Виетнам. После Брежнев, за да съсипе всичко, драсна клечката в Афганистан. Редуваха се. Важното беше да се върши работа. Да се прекрояват световните карти. Да се осигуряват суровини. Да се изпробват нови оръжия и да се изразходват старите. Ама умирали хора. Те хората и без туй си умират. Ама гинели масово. Много се наплодиха, затова гинат масово.
— Ти тези открития кога ги направи?
— Знам ли. Вероятно когато и ти разбра, че са те предали.
В кухнята отново настъпва тишина и само повреденият кран на чешмата напомня, че както още древните хора са забелязали, всичко тече.
— Факт е, че ни предадоха — упорства Борислав. — Не мога да разбера само как сме могли да бъдем дотам лековерни.
— По ред причини.
— Кажи само една.
— Хипнозата.
Поглежда ме замислено. Сетне поклаща глава:
— Хипнозата не може да трае продължително, кажи речи цял живот.
— Така ли? Само че твоят и моят живот доказват обратното.
И като соча спомените на Филби, добавям:
— А също и свидетелствата на твоя старши колега. Човекът на гърба си е изпитал безобразията на Великата страна, споменава за тях, и за „ужасните събития“, плод на съветската външна политика. Подир което казва: „Но гледайки Москва от прозорците на моя кабинет, виждам здравия фундамент на бъдещето“.
— Добре, че не може да стане от гроба, та да го види сега този фундамент — мърмори Борислав.
Което не му пречи отново да възрази:
— Все пак тази твоя теория за хипнозата доста издиша. Не може в основата на процесите да лежат психически хватки като хипнозата. В основата е винаги икономиката.
— Да, но тяхната икономика — на хипнотизаторите и на онези зад гърба им, а не икономиката на другите, дето ролята им е да мрат, кога от глад, кога от куршуми.
— Може и да си прав — отстъпва Борислав, — но какво значение. Някой питал ли ни е дали нещата трябва да бъдат така или по-иначе. Идваме на този свят при заварено положение. И си отиваме при пълна бъркотия. Така че за какво да разсъждаваме.