Ченге втора употреба
Шрифт:
— За какво те викаха? — попита вечерта Борислав. Разправих му накъсо за беседата си с прокурора.
— Не разбирам само за какво им е нужно да вадят от архивите една стара наркоманска афера.
— Човекът ти е казал ясно: решили са да я преразглеждат.
— Ами нека я преразглеждат. Не виждам с какво мога да им помогна.
— Как ще видиш, като те мързи да четеш вестници. Целта е да се възстановят всички някогашни обвинения срещу нашата страна, за да се припомни колко престъпен е бил старият режим и колко непорочен е новият. Репертоарът е известен: Българската оръжейна индустрия произвеждала оръжия за терористичните държави. Терористите по липса на суха пара ни плащали с наркотици. А наркотиците
— Защо да чета подобни глупости, когато ти можеш да ми ги разкажеш със свои думи. Само не знам дали си струва труда. Тия измишльотини са вече доста изтъркани.
— Освежават ги. Неотдавна лично тази отрепка, пардон, този левент президентът, постави пред Италия изискването да се разгледа отново въпросът за участието на България в атентата срещу папата. Хората му заявяват, че въпросът е отдавна приключен и че България няма никакво участие, но левентът не мирясва: настоява обвинението срещу нас отново да се повдигне и предишният режим да бъде заклеймен като терористичен.
— Всъщност — казвам, тази наркоманска история, в която вероятно искат да ме забъркат, се разви точно по времето, когато ни обвиняваха, че сме искали за застреляме папата. Положението беше доста напечено и затова ми възложиха съответната задача. Знаеш, че моята специалност, също както и твоята, не са опиатите.
— Това са подробности, Емиле. Дано да греша, но според мене основното в случая е да те превърнат в обвиняем.
— Няма факти.
— За да се разбере има ли или няма, ще трябва ново следствие, а това ще е достатъчен повод да постигнат желания ефект: нова дандания в печата срещу престъпната търговия на комунистите с „лекарствени средства“. През това време ти естествено ще лежиш в затвора, за да не би да се укриеш или да избягаш зад граница. Накрая ще те осъдят чрез лъжливи свидетели, пък може и да те пуснат, ако още си жив.
— При такъв щастлив край ще мога ли да разчитам, че пак ще ме подслониш?
— Стаята на Атина винаги е на твое разположение.
— Дано. Да държиш у дома си бивш затворник, това може да се отрази на реномето ти.
— Нашето реноме, Емиле, и моето, и твоето, е вече дотам скапано, та нищо не би могло да му се отрази.
— А понеже стана дума за стаята на Атина, снощи си мислех, че може би е прекалено нахално от моя страна, дето се настаних именно там. Не е ли по-добре да разменим помещенията. Все пак Атина бе твоя съпруга, не моя.
— Нищо няма да разменяме. И без туй често си спомням за нея. Пренеса ли се в стаята й, въобще няма да ми излиза от главата.
— Какво лошо има в това да си спомняш за жена си.
— Нищо. Освен че винаги, когато си спомням за нея, проклинам себе си.
Атина. Преди години в службата се бе разнесъл невероятен слух: Нашият Борислав се бил оженил за дъщерята на един от шефовете на някогашното фашистко движение. Както става с подобни сензации, новината предизвика буря от възмущение, но скоро деградира до скучно клюкарско мърморене, понеже се оказа, че планината родила мишка. Бащата или по-скоро дядото на младоженката не бил фашистки лидер, ами богат търговец на вълнени платове, който сто на сто симпатизирал на фашистите. За богатството му не се знаело нищо определено, понеже магазинът изгорял през бомбардировките, но че е враг това било повече от сигурно — навремето гласувал за Никола Петков. И нашият хаплю, представете си, да вземе да се ожени за щерката на такъв елемент, като че няма порядъчни девойчета в нашия град. „Изловчиха се буржуите — коментираха в службата. — Пускат щерките си да се омъжват за наши момчета. Стигнали даже до синове на хора от Политбюро. Превземат крепостта отвътре.“
„Врагът
— Не е баш така — възразявах. — Ти сам си се натикал в леглото на врага. А и с апартаментче, казват, си се сдобил.
— Прав си. Стига да помогнеш да го изплатим на Жилфонда.
— Вярно ли, че тъстът ти е бил враг на властта? — питах го.
— Не го знам какъв е бил, но и да не е бил, вече е станал, откак го обявиха за шеф на ратниците. И по липса на друг противник заяжда се все с мене.
— А ти?
— Ами вдигам му кръвното, като му викам „татко“.
Стаята на Атина. Много светла, много чиста и, би трябвало да добавя — много пъстра. Постерът с Айфеловата кула не бе единствената украса. На другата стена имаше голяма снимка на лондонския Пикадили Съркъс, с неоновите реклами и червените автобуси. Следваха, макар и в по-скромни размери, изгледи с Кьолнски или Страсбургски катедрали, а също заливи със сини морета, жълти плажове и бели сгради, сгушени сред тропическа зеленина. Върху етажерка в подножието на постера с кулата грижливо бяха подредени албуми със снимки от разни краища на света. Богата колекция, която би могла да носи названието „Страните, където никога не съм била“, понеже, доколкото знам, Атина никога не бе напускала родината.
Най-големият разкош на този домашен музей се помещаваше в една ниша. Там бе разположена голяма миловидна синеока кукла, облечена в прекрасна розова рокля.
— Познавам произхода на тази красавица — отбелязах, още щом зърнах куклата. — Продават ги пред гарата във Венеция.
— От тебе нищо не може да се скрие — промърмори Борислав.
Темата за розовата хубавица явно не го занимаваше.
Майката на жена му, отдавна починала, трябва да е била особнячка, щом беше лепнала на щерка си подобно шантаво име, вместо да я кръсти Мара или Тотка, та да си няма по-късно детето неприятности. Атина обаче дразнеше колегите и съпругите им не само с името си. Макар да се държеше скромно, нейното разбиране за скромност явно не съвпадаше с разбирането на дамите от нашата среда. Костюмчето, прекалено изискано за тогавашното сиромашко време, добре подредената коса, лакираните нокти и лекото червило, без да говорим за високите токчета — всичко това направо бе намек за битово разложение. Най-дразнещо обаче бе едно обстоятелство, за което Атина едва ли имаше някаква вина: нито висока, нито ниска, нито мършава, нито дебела, тя бе стройна, с приятно лице и лека ведра усмивка, която направо вбесяваше споменатите дами.
— Виж я само как се хили като не знам каква си — мърмореха те зад гърба й.
— Фръцла! — коментираха умението й да се движи леко, без да се блъска в околните мебели.
Това ставаше по време на едно ведомствено празненство, първото и последното, на което Борислав се осмели да я заведе. Прибра си я в къщи, където вероятно и сам скоро щеше да се прибере задълго, понеже скорошното уволнение не му мърдаше. Когато приятели му говореха, че е бил длъжен да уведоми началството за проектирания си брак, той винаги отговаряше:
— За кво да го уведомявам, като знам, че ще ме отреже.
— Ще уведомяваш, понеже такъв е редът — отговаряха. — Ние сме военни хора. Ако искаш да вършиш каквото си щеш, да си постъпил в „Плод-зеленчук“. Там не искат да ги уведомяваш.
Дразнеше не само завистниците си, но и онези, дето му се пишеха приятели.
— Този, нашият, акъл има ли — мърмореше Алата. — Залага си на карта бъдещето заради някаква Тина.
— Не е Тина. Атина е.
— Вярно, Атина! Демек — богиня! Да му се не надяваш на нашия Борко. Абе ако ще и богиня да е, струва ли си заради нея да си окепазиш биографията.