Ченге втора употреба
Шрифт:
— Благодаря.
— И елхата е великолепна.
— Благодаря.
Къса пауза, посветена на тортата. Не е торта Захер, обаче е от същия ранг.
— Шварцвелдер — торте. Приказна е — продължавам да раздавам овации.
— Ти пък откъде така изтънко познаваш света на тортите? — пита Марта, пропуснала да каже за трети път „благодаря“.
— Ами и на мене ми се е случвало да се движа в обществото. Макар и рядко.
— И всяка Коледа ли я посрещаш с елха и с някоя жена, която
— Доколкото си спомням, само една Коледа съм бил на елха.
— И без присъствието на жена.
— Откровено казано, май че имаше една дама.
— Разкажи де. Много си тегав в разказването.
— Не е интересно. Беше нещо като любовна история.
— Умирам за любовни истории.
Няма как. Разправям накъсо за елхата в Амстердам и за връзката си с Едит, като прескачам по-сантименталните епизоди, понеже да разправяш на една жена за друга жена не е препоръчително.
— И тя как реагира, когато й занесе елхата?
— Разплака се.
— Плачлива ли беше?
— Не беше плачлива, но не беше свикнала на такива събития. Вероятно още от детинството не й се е случвало да има елха. Беше от нашия занаят.
— И после?
— Ами — нищо.
Насмалко да кажа „после — като сега“, но премълчавам.
— Не казваш какъв е бил краят.
— Вечният край: Раздялата. Беше на една пуста холандска гара. Валеше дъжд. Ситен дъжд. Тя замина, аз останах. И толкова.
— Казваш за дъжда, а другото премълчаваш.
— Другото е известно: Една прощална прегръдка, две — три сълзи за сбогом, какво има да казвам.
Отново къса пауза. Марта става да донесе плодовете.
Беленето на портокалите удължава паузата.
— Защо си избрал тази професия? — пита жената. — Тя не е за нормални хора.
— Нали и тази работа все някой трябва да я върши.
— Това не е отговор.
— Знам ли. То и времето тогава не беше много нормално.
— Добре, че сега се е нормализирало.
— Да пусна ли телевизора? — питам.
— Ако много настояваш.
— Не настоявам.
— Има време. Програмата след полунощ е по-весела.
Темата за телевизора обаче не я откланя от намерението да любопитства:
— Никога не си ми говорил за своето семейство.
— Няма да ти е интересно.
— Но ти си ме питал за моето.
Въпросът ме сварва неподготвен. Налага се да импровизирам. Баща ми е бил лекар. Домашен лекар (като лъжеш, добавяй по някоя излишна подробност, за да звучи по-убедително). Майка ми — домакиня. Не че била без културни интереси, даже свирела като момиче на пиано, обаче нещата така се стекли, нали знаеш, въпрос на късмет.
— Има си хас да го не знам — промърморва Марта.
— С възпитанието ми се занимаваше
— Нямаш вид на мамино синче.
— Беше строга майка. Грижовна и строга. Разговорът минава на по-леки теми. Например на манията на Табаков да превръща жилището си в крепост.
— Имам усещането, че е на път да превърти — казвам.
— Няма такава опасност. Винаги си е бил такъв. И да го пита човек за какво са му всички тези милиони. Не мисли за смъртта.
— Мисли. Вижда я като някаква бездна. Но не бърза да скача вътре.
Много по-късно, когато сме се качили горе и отдавна сме вече в леглото, а Марта е на път да заспи, чувам я да мърмори:
— Защо ми разказа за онази холандска елха?
— Защото ме питаш.
— Нямам предвид елхата, говоря ти за раздялата.
— Нека не надничаме в бъдещето. Инак ще стигнем до бездната. Знаеш че винаги ще съм с теб духом.
— Не искам духом. Ако е за духом, ще седя и ще подсмърчам пред телевизора.
Празниците отдавна са минали. Студено време и скука. Табаков също не се обажда. Затова го потърсвам. Намирам го на обичайното място зад бюрото. Елхата е изчезнала. На нейното място се е разположил булдогът, дреме и вероятно очаква да поникне нова елха.
— Нищо особено — казвам в отговор на въпроса „кво ново“. — Минах просто да видя как си със здравето.
— Не се надявай — поклаща глава Тетето. — Не че съм цъфнал, но още не съм решил да умирам.
— Кой говори за смърт. Макар че нищо не пречи да помислиш за завещанието си вместо да мислиш за курса на акциите и да пресмяташ колко нараства с всеки изминат ден състоянието ти.
— Мисля и за едното, и за другото.
— Не ти личи. Имам усещането, че по-скоро дремеш и ти като Чърчил и само проформа си пръснал тия бумаги върху бюрото.
— Може и тъй да е. Какъв смисъл да се пресилвам. Не съм ли ти казал, че има време, когато работиш, за да печелиш пари, а има и време, когато парите работят за тебе.
— Това е известно. Кажи по-добре нещо за завещанието.
— Със завещанието въпросът е сложен. Съществуват съображения „за“, обаче не липсват и опасения.
— Например.
— Ами първото и най-главното е, че напиша ли си авещанието, вече нищо няма да пречи на вашите хора а ме гръмнат. И после, в чия полза да бъде това завещание. Твоите глупости на тема Родина, Отечество и роден край изобщо не ги вземам под внимание. Но, ще кажеш — Държавата. Тя наистина е една реалност. Възниква обаче въпросът — кой стои зад нея? Стоят група овоизпечени тузове и техните слуги Манасиевци.
— Всичко това вече съм го чувал. Не чух само събраженията ти „за“.