Ченге втора употреба

Райнов Богомил Николаев

— Катастрофите най-често настъпват без предизвестие.

— Добре. Да оставим сега катастрофите и да идем да хапнем по случай твоето избавление.

И като се обръща към булдога:

— Хайде, Чърчил, че хлябът огладня, както казва ше покойният ми баща.

Закуската, която си сервираме е студена, но тъй подробна, та ще спестя описанието. Кучето най-бързо се нахранва и заспива върху килимчето, което му е постлано в ъгъла, за да не ляга направо на плочите. Ние сме по-бавни, понеже не само продуктите, но и проблемите, очакващи спешно решение са твърде

много на брой. Единият от тях е свързан с мерките за сигурност около жилището, които трябва да бъдат възстановени и дори умножени.

— Трудно е да се предвиди откъде може да дойде една евентуална атака, но откъдето и да дойде, трябва да бъде спряна.

— Защо не възложиш задачата на полицаите. Доколкото усещам, ти имаш доста тесни връзки с тях.

— Това може да стане само в краен случай. В полицията не гледат с добро око на хората, които им създават проблеми и не получават заплатите си, за да ни охраняват. Има частни фирми, които ще свършат необходимото.

После идва ред на най-главното: парите.

— Добре е, че не си им казал за секретната стая, но те при всички случаи ще я намерят.

— Кои „те“, бе? Ти вече изцяло възприе идеята, че инцидентът с тия копелета е начало на истинска гангстерска операция.

— Търсят ви по телефона — обявява появилият се в този момент близнак.

Натежал от храната и грижите Табаков тромаво го сподирва. Малко по-късно близнакът отново се появява:

— Чакат ви в кабинета.

Тетето е на обичайното си място зад бюрото, опрян с лакти на него и отпуснат, сякаш се готви да дремне.

— Убили са го — произнася дрезгаво.

— Кого са убили?

— Онзи, дето му викате Бебо.

Мълчим известно време. Булдогът се е появил от кухнята, за да сподели мълчанието ни.

— А кой е изпълнителят на възмездието? — питам, като машинално пощипвам кучето по дебелия врат.

— Какво възмездие, бе? — сопва се Табаков, като изправя снага.

— Вероятно така ще представят атентата.

— Глупости. В средите на бандитите няма възмездие. Има отмъщение и страх. Уплашили са се, че ще проговори.

— Ти по добре знаеш.

— Именно: знам. Всичко знам. За разлика от тебе, дето се тътриш отдире и събираш трохите от клюки и измишльотини, за да ги наръсиш в поредната си докладна записка. Колкото до истината, кой ли се е загрижил за истината, кой ли се интересува от нея.

— Например аз, събирачът на измишльотини.

— Ти не важиш. Не го казвам, за да те обидя, но ти си вън от играта. Може да си някаква дребна карта, обаче не си играч.

— Сигурно е така. Но простосмъртните като мене, нямат ли и те право да чуят поне част от истината.

Табаков бавно се надига и прави няколко крачки към креслото ми.

— Остави кучето на мира.

После ми отправя тежкия си поглед, сякаш се колебае да продължава ли да забелязва присъствието ми или да се оттегли да дремне.

— Ти си сиромах човек, бе Емиле — промърморва той снизходително. — Ако не броя костюма, дето е на гърба ти, единственото, което притежаваш са илюзиите. Как да ти

ги отнема.

— Не се прави на добрия самарянин, не ти прилича — отвръщам. — Нищо не можеш да ми отнемеш. И всичко, което се решиш да кажеш, или ще е лъжа, или информация за ланшния сняг.

— Така, така: типичните разсъждения на зомбирания. Всичко, което не му отърва, е лъжа. Вярно е, че слухове и легенди — колкото щеш. Но какво ще кажеш за свидетелството на самите участници?

— Не познавам такива.

— И мене ли не познаваш?

Отпуска се в креслото насреща ми и забил поглед пред себе си, произнася:

— Имал съм причини да не говоря по тия неща. Но сега, след убийството, причините отпаднаха.

— Заловен ли е убиецът?

— Нито е заловен, нито ще го заловят. Пък и да го заловят, какво значение. Важен е не той, ами онзи, дето го е пратил.

— Вероятно подозираш кой е той.

Табаков разтваря ръце в знак на безпомощност:

— Има десетки хора, които са желали смъртта му. И точно затуй съм се опитвал да ти внуша, че да изобличиш един или двама участници в грабежа не е особен подвиг. Трябва да започнеш от смисъла на грабежа, да минеш към неговото осъществяване и оттам да стигнеш до разобличаване на самите участници, ако ти е съден голям късмет и дълъг живот.

Слушам го в очакване да чуя продължението, но той вероятно тълкува мълчанието ми като израз на недоверие.

— Всичко е съвсем елементарно, бе Емиле. Толкова елементарно, че даже едно ченге би могло да го разбере.

— Сигурно имаш предвид някое много интелигентно ченге. Аз например не го разбирам.

— Разбираш, но се боиш да си признаеш.

— За какво да се боя? За кожата ли?

— За вярата се боиш. За вярата си на образцово ченге.

— В оставка.

— Може да са ти отнели поста. Но сега се боиш да не загубиш и вярата. Защото изгубиш ли я, какво ще ти остане?

— Не ми задавай въпроси. Не сме на диспут. И няма смисъл да говориш много, за да не кажеш нищо.

— Не разчитай, че няма да кажа нищо. Ще кажа точно онова, което ти се боиш да чуеш.

Отправя ми наново тежкия си поглед и произнася бавно, тъй че дори едно ченге да го разбере:

— Това, което ти наричаш „Големия грабеж“, го организираха твоите хора, Емиле, а не моите, ако си въобразяваш, че ги имам.

— Остава да уточниш „кои“ и „как“.

— И това мога да направя, но всяко нещо с времето си. Старая се да ти обясня смисъла на операцията, а ти напираш за компроматериал, та да има какво да докладваш.

И понеже е повишил тона, опитвам се да го успокоя:

— Добре де, какво се разфуча. С което още повече го ядосвам:

— Не съм се разфучал, но недей да ми играеш по нервите. Опитвам се да ти кажа по най-прост начин как се развиха нещата, а ти ми играеш по нервите.

— В такъв случай — предлагам, — да прекъснем събеседването. Изпий един чай от онзи, плодовия, дето ти действа така добре. Отпусни се, забрави за лошата новина, пък може да сменим и темата. Тази заран прочетох в „Ди Цайт“…