Ченге втора употреба
Шрифт:
Накъде са тръгнали всички тези тълпи, които възлизат мъчително в мрачината, без кауза, без знаме и вожд. Понеже кауза им е къшеят хляб, знаме — собствените им дрипи, а вожд — сиромахът Исус. Знам ли? Но когато всички възможности се окажат изчерпани, какво друго ти остава, освен да повярваш в невъзможното и да продължиш нататък.
Една безнадеждна мисия. Една може би безнадеждна борба. Но нали все пак някой трябва да я води тази борба срещу неволите на това бедно човечество, което не може да даде дори филийка топъл хляб на децата си.
И какво съм аз виновен, че колкото и
ЕПИЛОГ
Епилогът на тези бележки би трябвало да бъде написан по традиция от самия Боев.
Непредвидени обстоятелства обаче попречиха това да стане. Тъй че настоящият епилог е нахвърлян от лицето, което Боев нарича в бележките си писателя, сиреч от мене.
Една лятна заран подир продължително, за да не кажа нахално звънене, пред вратата ми застана някакъв мъж в третата възраст, но все още запазен физически, а вероятно и духом.
— Вие ли сте писателят?
Потвърдих, че съм аз.
Вместо отговор той ме изгледа подозрително. Погледът на сивите му очи бе остър и недоверчив.
— Вие от полицията ли сте? — питам на свой ред.
— Не съм от полицията.
— Тогава какво сте ме зяпнали?
— Нося Ви нещо. С нареждане: лично.
— Не пише ли и „строго поверително“?
— Та ако нямате нищо против, бих искал да видя паспорта Ви.
— Какъв паспорт бе! — почвам да се ядосвам. — Вдигаш ме от сън посред нощ, след като си звънял като луд на вратата ми, а отгоре на туй и паспорта ми искаш. Я да се махаш от очите ми, заедно с пакета си.
— Добре — отстъпва непознатият. — Може и без паспорт. Разбрах, че сте Вие. Пратката, дето Ви я нося, е от Боев.
— Можеше с това да почнеш. Ти кой си?
— Борислав.
— Кой Борислав?
— Онзи, същият. Приятелят на Боев.
— Така кажи. Влизай.
— Сега няма да мога. На работа съм. Ще Ви оставя адреса си…
— …И телефона.
— Нямам телефон. Ако потрябвам за нещо, вечер съм си в къщи.
Предава ми пакета, кима бегло и изчезва.
Няколокостотин машинописни страници, грижливо загърнати в хартията, с която загъват листата за ксерокс — това е пратката. Някога бях свикнал да получавам такива пакети от Боев. Сетне, по неизвестни за мене причини пратките секнаха, чак до днес, когато подир близо двайсетгодишно прекъсване Борислав бе дошъл да ме буди и да ми иска паспорта.
Нощна птица съм. Но когато един приятел ти се обажда подир такава продължителна пауза, няма как да отложиш срещата, за да вървиш да си доспиваш. Сварих си едно голямо кафе и потънах в четене. Подир още няколко кафета и доста часове четене затворих последната страница на машинописа. Вече можех да отида да спя. Сега пък сън не
Освен че прочетеното бе ме заинтригувало, но то бе разбутало в главата ми сума стари спомени от дружбата с Емил Боев, една необичайна дружба, започнала съвсем инцидентно и продължила също тъй инцидентно с предвидени и непредвидени срещи, с моменти на взаимно съгласие, но и с прояви на неразбирателство, с порива да споделяме толкова неща и с принудата да премълчаваме други.
Беше преди повече от трийсет години. Краят на лятото, или ако щете, началото на есента. Понеже не обичам курортната шумотевица, бях отишъл на морето, когато разумните хора вече се прибират от там.
Времето не предразполагаше към слънчеви бани. Духаше хладен ветрец, небето бе облачно, морето — бурно. Седях в хола на почивната станция и преглеждах току-що донесените вестници, когато някакъв млад здравеняк с приятно лице, но леко навъсен се приближи и запита:
— Кой тук е писателят?
Въпросът звучеше глупаво, тъй като в момента аз бях единственият присъстващ.
— Само аз съм.
— Да ти се намира нещо за четене?
— Например?
— Някой роман, знам ли.
— В момента нямам. Но ако не бързаш, мога да ти напиша един.
— И духовит си — забеляза непознатият. По-късно в процеса на разговора стана ясно, че той знае кой съм, и не защото бе чел книгите ми, а понеже беше говорил вече с началника си по мой адрес. Шефът бе му предложил по мое внушение да по-разговаря с мене и да ме запознае с отделни моменти от дейността си, доколкото вече не представляваха служебен секрет. Разведчикът не бе казал нито „да“, нито „не“. Изобщо, както сам шефът ме бе предупредил, бил малко дръпнат. Но сега, след като по силата на една случайност летуването на двама ни почти бе съвпаднало по дати, решил да хвърли един поглед, за да разбере, що за птица е въпросният писател.
— Исках най-първо да проверя кой си, защото не мога да водя разговори с разни идиоти.
— Каква е гаранцията, че и аз не съм такъв?
— Гаранция няма. То ще си проличи.
По онова време бях вече отдавна на сух режим, та се сближавахме главно на кафе, много кафета и много цигари из редките все още заведения на Златни пясъци и най-вече много приказки, съставили първата книга за Боев. Бе общо взето мълчалив човек, а мълчаливият разприказва ли се веднъж, върви се спасявай.
Книгата, която се получи, носеше заглавие „Господин Никой“. Излезе през лятото на следващата година и — нова случайност — точно тогава научих, че Боев бил в момента пак на морето, та отскочих до там да го видя и да му занеса книгата.
Фактът, че от разказа му се е получил цял роман, го впечатли. До този момент вероятно бе предполагал, че приказките ще си останат приказки. Прибра се в стаята да чете, въпреки че този път времето бе идеално за плаж. Видяхме се едва на следната заран.
— Как е? — запитах.
— Ами постарал си се.
— Виждам, че не го одобряваш.
— Не съм казал това.
Не беше го казал наистина, обаче си личеше, че книгата не му е допаднала твърде. На обяд отново се срещнахме.
— Хайде, говори де — подканих го. — Не съм обидчив.