Ченге втора употреба
Шрифт:
— Питаш ме, но ако ти кажа, ще се разсърдиш.
— Обясних ти, че не съм обидчив. И не е нужно да казваш. Разбрах те.
— Не го вземай навътре. Но ако сам го бях написал, щеше да е по-точно.
— Ами напиши го.
— Имам си друга работа. И не ща да ти взема хляба.
Едва следобеда, когато излязохме да се разтъпчем по курорта, благоволи да изрази по-подробно впечатленията си:
— Не казвам, че романът е лош. Мисля само, че трябваше да се придържаш повече към фактите, вместо да вмъкваш всякакви разсъждения.
— Нищо не съм вмъквал. Това са си твои мисли.
— Не съм ги казвал точно така.
— Е, аз
— Вярно е, но не е точно така.
— Е, то ако е точно така, няма да се получи роман.
— Абе и ти си прав. Той, писателят, ако не послъгва, за какво е писател.
Възраженията му, които и по-късно възникваха, се движеха все в тази насока: Защо не съм бил по-точен, защо съм добавил това, а съм премълчал онова, защо съм се разпростирал в тия женски истории, та да го излагам пред началството.
— Абе Емиле, роман без женски истории няма. И тия истории не са мои, ами са твои.
— Не съм ти ги казвал, за да ги раздрънкваш в книгите.
Аз също имах своите претенции. Не толкова, задето премълчаваше някои професионални подробности, колкото задето увлечен в действието и в размислите си разказваше тъй, сякаш събитията са ставали извън времето и пространството.
— Защо не разкажеш нещо за града, за улиците, за местата, дето си бил?
— Разказвай ти. Нали и ти си бил там.
— И нали трябва да споменеш нещо за сезона? Ти какво пишеш: „Времето беше лошо“. „Времето беше хубаво“.
— А как? И градусите ли трябва да обозначавам.
— Не става дума за градусите, ами за някои дреболии, та читателят да си представи по-добре атмосферата.
— Не съм пратен там да изучавам атмосферата. За атмосферата си има други служби.
По мое внушение, пък и поради собственото си желание всичко да се описва по-точно, вече ми носеше и свои записки, нахвърляни из хотели и почивни домове в паузите, свободни от служебни задължения. Рядко се срещахме. Времето беше такова. Но тия записки, заедно с устните пояснения и допълнения бяха достатъчни за работата ми. А понеже с течение на годините свикнахме един с друг, секнаха и противоречията ни, защото стана ясно, че нито той ще се научи да пише с повече подробности, нито аз — да бъда по-точен. Така — една по една, та осем книги. Докато накрая млъкна.
— Ти съвсем ме забрави — рекох му веднъж при една случайна среща.
— Прав си. Виноват. Но толкова неща се натрупаха в главата ми през тия години, пък и време не стига, та не знам кога ще набера кураж да ги почна отново тия записки.
Сега най-после беше набрал кураж. За последно. За да не си помисля, че е напуснал кораба, като някои плъхове от бившия лагер. Погрижил се бе да ми изпрати края на историята. Само че краят и този път липсваше.
Между машинописните страници имаше и някакво писмо, писано на ръка и останало недовършено. Тъй че и в него краят липсваше:
Скъпа Марта,
Пиша ти, както бях обещал, макар да няма какво особено да ти съобщя. Аз и двамата ми приятели, за които съм ти говорил, я караме доста провинциално, но затуй пък спокойно. Не сме обременени от много спешни задачи, та имаме време и за културни занимания, позабравени в миналото, защото знаеш каква е нашата професия.
Алата е любител на живописта и дори притежава картината „Трите грации“, не самият оригинал, но една реплика от високо качество. Борислав има в дома си истински музей
Тия дни се каним да посетим родното село на Борислав, едно живописно място, край което има и язовир.
Обещанието ми да се видим остава в сила, но самото посещение засега се отлага поради някои технически дреболии, като виза, паспорт и други подобни. Не съм забравил. Често си мисля за тебе и си казвам, какво щастие, че макар и късно, макар може би в последния момент преди тръгването на влака, имах късмета да те срещна и да те прегърна. Един наистина невероятен късмет за човек като мене, дето никога не му се е случвало на заминаване някой да го изпраща.
Помня всичко.
Подир „помня всичко“ имаше още два реда, но бяха задраскани, тъй че не ги възстановявам. Боев, като дръпнат човек, не беше твърде по нежностите.
Писмото не е богато на информация, затуй решавам да потърся за повече сведения Борислав. Намирам го у дома му още следната вечер.
— Май ти прекъснах вечерята — казвам, забелязал, че си дояжда залъка.
— Не се безпокойте.
— Не ми говори на „Вие“, понеже ме принуждаваш и аз да правя същото.
— Както кажете.
Въвежда ме в една стая. Не е нужно да пояснява, че това е стаята на Атина. Тук са окачени снимките на всички географски забележителности, за които се споменава в бележките му. Няма я само Виенската опера. Емил по всяка вероятност я е прибавил в писмото, за да направи удоволствие на Марта.
— Кафе ще пиеш ли? Малко късно е за кафе, но друго нямам.
— На мене не ми е късно.
— Доста време си се туткал, докато донесеш бележките — забелязвам по-късно, когато вече пием кафето.
— Така ми беше заръчал. Не бързай, вика да го предаваш, имам още нещо за дописване. Само ако замина задълго, тогава. И замина.
— Къде? За Виена ли?
— Може и да е за Виена. Ще ида, казваше, да навестя една моя приятелка в столицата на валса.
— Май че спестяваш някои подробности.
— Подробностите вероятно ги има в самите записки.
— Защо „вероятно“? Ти не си ли ги чел.
— Не съм. „Недей да ги бърникаш“ ми каза. „Предай ги на писателя, тъй както съм ги подредил. И не искам да ги четеш“. Дотрябвало ми е да ги чета, казвам. И какво толкова секретно има в тях, та не искаш да ги чета? Обясни ми, че вътре пишел и за мене, та затова. Надявам се, че не е някой донос, викам. „Е, не е донос“. Тогава, викам, какъв смисъл да ги чета.
— А за какво сте ходили във вашето село?
— Не сме ходили.
— Ходили сте. Пише го в писмото.
— Май че го водих веднъж.
— Що не ме заведеш и мен.
— За какво да те водя.
— И вие от службите сте едни. С вашите мании за секретност.
— Каква секретност, бе. Там няма нищо.
— Точно това искам да видя: че няма нищо.
Денят още от заранта предвещава жега.
Ладата на Борислав, която той галено нарича „катафалката“, е вмирисана на изгорял бензин. Опитвам се да потисна миризмата с дима на цигарата си. Колата вече се е измъкнала и от градската част, и от околните квартали, но полето още го няма.