Ченге втора употреба
Шрифт:
— За нищо на света не бих живяла там. Всичко в онова жилище ще ми напомня за Табаков. Аз не съм Чърч.
— Пешо, казвам на шофьора — Ако не се видим, ще си пишем. Обаче не те съветвам да се свързваш ни с тия, нито с ония.
— Прав си, другарю началник, и аз мисля така. Само че, нали знаеш, животът е сложна работа.
Сигурен съм, че са му възложили вече новата задача. Вероятно в ролята на мой заместник, само че този път акредитиран към добрата Брунхилда.
А продължението на проучването, обещано и оповестено от Вебер все още не излиза. Обаждам се по телефона
От служебна гледна точка нищо повече не ме задържа тук. А от извънслужебна… Подозирам какво ме чака в родината, ако отида. Бих могъл обаче и да не отида. Само че в такъв случай няма да стане работата. Да отида — да не отида… Най-ги мразя този род колебания.
В момента Марта, за да не стане жертва на мошеници, има нужда от почтен адвокат или нотариус. Изборът е труден. Особено след като се е изяснило, че единственият ни познат нотариус е човек с по-друга специалност.
Затова я свързвам с Фурман син, който разполага с достатъчно компетентни помощници, за да превърне големия апартамент в авоари, а авоарите в банкова сметка, осигуряваща достатъчно лихви за една добра рента.
Така настъпва и денят на раздялата. Но за тия строго лични неща едва ли си струва да се говори.
— Имам предчувствието, че повече няма да се видим, казва тя.
— Не вярвам на предчувствия — казвам аз. — Спомни си по-добре онова стихотворение.
— Помня го. И като пристигнеш, поне обади се.
Милата Марта. Да се надяваме, че късметът от последните дни ще продължи да я спохожда и в бъдеще. И после, каква е гаранцията, че ако остана тук, бих могъл да я предпазя от всички онези заплахи, с които Съдбата ни пресреща на всяка крачка.
„Жди меня, и я вернусь, Только очен жди, Жди, когда наводят грусть Желтие дожди…“Добре звучи. Особено в случай, че тя действително ще чака. И че аз наистина ще се върна.
Бедната Марта. А може би и щастливата. Знам ли. Бъдещето й, поне що се отнася до материалната част, вече бе уредено. И животът щеше навярно да продължи мирен и тих в уюта на малката спретната къща. Третата възраст. Заглъхващи влечения. Но затова пък, какво спокойствие.
Страсти, страсти. Не е изключено, преди съвсем да затихнат, Марта все пак да си намери някой млад палавник, готов да й помага в изразходването на рентата, преди да я изостави в скръбната компания на похлипващия Чърч и на демодирания телевизор.
Съществува и друга възможност, за която изобщо не бих искал да мисля. Някоя вечер някакви хора могат да я причакат, когато се прибира, за да й пожелаят лека нощ. Ще й запушат устата, за да мине всичко по-тихо, после ще я въведат в собствения й дом и ще я помолят да покаже без излишно губене на време къде е скътала това-онова. Важното в случая
Не съм от щастливците, дето виждат бъдещето в розови цветове. Представял съм си всякакви опасности, които биха могли да възникнат пред мене още утре или другиден. Никога обаче не съм допускал, че ще дойде време, когато връщането в родината ще стане за мене така рисковано, като проникване във вражеска територия.
Най-лошото ще бъде, ако още от границата ме отведат направо в ареста. Най-благоприятното — ако Манасиев ми отпусне няколко дни отдих, преди да ме извика за доклад. Случва се нещо средно: Поемат ме наистина още от Калотина, обаче не ме отвеждат в ареста, а при полковника.
Този път мястото на срещата е някъде край Драгоман. Отново неприветлива казармена барака, но няма куче. Само Манасиев е тук. Седи върху войнишко легло и чете вестник. Вдига очи от вестника, кима небрежно за поздрав и сочи насрещния стол!
— Какво ново?
Щом няма даже едно „добре дошъл“, значи напушен е.
— Новото вие го знаете.
— Не знаем подробности.
— Най-важната подробност е, че обектът бе ликвидиран.
— Това го има и във вестниците… Чакай бе, защо „ликвидиран“? Никъде не казват, че е бил ликвидиран.
— Аз ви го казвам.
— Откъде знаеш?
— Умря в ръцете ми.
Равнодушието на полковника е леко разклатено. Вестникарското съобщение гласеше, че бягайки от пожар, Табаков е бил поразен от инфаркт.
Разказвам накъсо за драматичния сблъсък в „Еделвайс“ и за последните минути на Тетето. Когато стигам до детайла със завещанието, Манасиев вече напълно е изоставил позата си на безразличие.
— Къде е това завещание?
Вадя го и му го подавам.
— Но тук е написал само „Аз, долуподписаният Тр…“
— Нали ви казах, че точно тогава го трясна ударът. И за да насоча разочарованието му в друга посока, добавям:
— Той сам каза, че този текст няма никаква стойност като документ и че подписва само, за да не ми скърши хатъра.
— Боев, Боев — произнася с укор полковникът. — Още навремето казвах, че тази твоя привичка да вършиш всичко на своя глава, е най-големият ти недостатък. Че защо когато последния път беше тук не поиска нашите хора да ти приготвят едно професионално изпипано завещание, бе човек, ами си я разнасял тази хартийка без всякаква стойност…
— Ами да са ми го приготвили това изпипано завещание. Аз какво разбирам от тия тънкости.
И за да не помисли, че прехвърлям отговорността на негов гръб:
— Той отказваше да подпише каквото и да било, чак до последния момент, а виждате, че когато накрая кандиса, времето не му стигна да сложи поне един подпис. Така че, каквато и да е била редакцията на документа, резултатът щеше да бъде все същият.
— Може и да си прав. Но сега да оставим това… Впрочем, още една подробност: Този лист, дето ми го даваш е само ксерокопие.