Черната призма
Шрифт:
Гавин бързо престана да обръща внимание на Ана. Запрати нишка надвиолетово към небето. Беше толкова лека, че вятърът я подхвана и понесе на запад от кулата, но докато Гавин държеше луксина отворен и вливаше още и още в нея, можеше да я праща все по-високо и го правеше, при това бързо. После поднесе яйцето към луксиновата нишка, привърза го към нея с примки и го изстреля във въздуха. Откатът отхвърли дясната му ръка надолу.
Яйцето полетя по невидимата нишка, нагоре и настрани от кулата. Като стигна края и, на двеста стъпки по-нататък, избухна с остър пукот.
— А сега си представете, че бях насочил това към атакуваща линия от коне. То няма да убие пряко никого, но конете, също като превзетите момиченца, не обичат разни неща да им избухват в лицата.
Във внезапната болезнена тишина някои пребледняха, други се изчервиха.
— Има още няколко специални начина за използване на надвиолетово в двуцветовото притегляне. Някой може ли да каже какви са? — попита Гавин.
Ана вдигна неуверено ръка. Той и кимна.
— За контрол на разстоянието.
— Точно така. Трябва да оставите надвиолетовото си отворено и колкото по-дълга направите нишката, толкова по-трудно е да я контролирате. Все едно да жонглирате, без да виждате топките. Но… — Той вдигна ръце, през очите му премина вихрушка от цветове и изведнъж държеше червена топка, жълта топка, зелена топка, синя топка и оранжева топка. (Лив го видя да трепва пак, като че ли бе разтеглил някой мускул на гърба си.) После започна да жонглира. Момичетата — всички, дори и магистър Златотрънска, — ахнаха. Първо, защото характеристиките на топките не бяха подходящи за това. Оранжевата беше лъскава, мазна. Червената беше лепкава. Жълтата беше течна. Но също така, разбира се, защото си беше впечатляващо да видиш някого да жонглира с пет предмета.
Аха. Лив схвана. Всяка топка имаше съвсем тънка черупка от син луксин, а вътре бе пълна с луксин от различен цвят.
Гавин затвори очи и продължи да жонглира. Невъзможно. Може би просто се перчеше? Всъщност наистина се перчеше, но едновременно с това и преподаваше.
— Аха — каза доволно Лив.
— Някой е схванал — рече Гавин и отвори очи. — След като очите ми са затворени, как жонглирам?
— Вие сте Призмата. Можете да правите всичко — промърмори едно от момичетата.
— Благодаря, днес цял ден не са ми целували задника, но не е това отговорът.
Ама той наистина ли току-що каза това?!
— Вие не жонглирате — обади се Лив, съвземайки се първа.
Гавин дръпна ръце от летящите топки. Те продължиха да се движат по същите сложни траектории. Всички присвиха очи и видяха надвиолетовия луксин, описващ невидима пътека за топките. Те просто я следваха.
— Точно така. Ако дадете на хората видима причина, колкото и невероятна да е тя, можете да скриете един невидим феномен току под носа им. В това е силата на надвиолетовия луксин. Слушай, Аливиана, ще ми направиш ли услуга?
— Разбира се.
Той се усмихна.
— Добре. Очаквам да си удържиш на думата. — Обърна се. На гърба на ризата му имаше тъмно петно. Това кръв ли беше? Трябваше ли Лив да каже нещо? — Магистър Златотрънска, съжалявам, но трябва да
Лив мигновено забрави за ризата на Гавин. Не можеше да повярва на ушите си. С няколко изречения Призмата бе променил всичко. Беше я освободил. Бихром! Само с една дума тя бе преминала от живот на писане на писма за някой дребен благородник към… Оролам знае какъв живот. Отначало помисли, че си въобразява, докато не видя същото смаяно изражение и върху лицето на магистър Златотрънска. Беше истина! Втората част от казаното проникна в ума и само миг по-късно. Лив трябваше да поддържа стил на живот, равен на този на рутгарски бихром, за сметка на Хромария! А рутгарците държаха своите притеглящи в по-луксозни апартаменти от всички други. Това бе част от стратегията им за привличане на най-големите таланти.
Ако Лив изиграеше това дори наполовина добре, би могла да се измъкне от онази ужасна харпия Аглая Красос.
Гавин и се усмихна с палава, момчешка радост, примесена с нещо по-дълбоко, което Лив не успя да разгадае. После си тръгна.
Но докато го гледаше как тича надолу по стълбите, я изпълни смътно безпокойство. Днес бе постигнала всичко, на което се надяваше, и всичко, на което не смееше да се надява. Но бе станало и нещо повече.
Призмата току-що я беше купил. Лив не знаеше защо си струва да бъде купена, но имаше чувството, че този жест не е случаен. Погледна Вена, която сви рамене, ококорена. Гавин Гайл си бе наумил някаква задача за Лив и тя щеше да я изпълни с радост. Та как би могла да откаже?
Но каква беше задачата?
39.
Синевата на килията се опитваше да се просмуче в мозъка му, да го направи безстрастен, логичен. Без място за омраза, завист, ярост. Мъртвецът мърмореше в стената си.
Дазен стана и отиде при него. Мъртвецът обитаваше една особено лъскава част от синята луксинова стена. Той, разбира се, беше близнак на Дазен.
— Моментът настъпи — каза мъртвецът. — Трябва да се убиеш.
Той обичаше да пусне огън в скута на Дазен и да го гледа какво ще направи с него.
Дазен изпука врата си наляво-надясно. Мъртвецът направи същото в посока надясно-наляво.
— Какво имаш предвид? — попита Дазен.
— Досега не бе склонен да направиш онова, което е нужно. Освен ако не можеш да режеш по-дълбоко от Дазен, ти…
— Сега аз съм Дазен! — сопна се Дазен.
Мъжът в стената се усмихна снизходително.
— Не, все още не си. Все още си аз. Все още си Гавин Гайл — братът, който загуби. Дазен ти открадна живота, но ти не си взел неговия. Не още. Не си готов. Ще поговорим пак след годинка-две.