Черната призма

Уийкс Брент

А после случайно дочу друго момче да говори за облог между тях кой пръв ще я изчука. Отмъщението и бе бързо и ужасно. Обеща на своя кавалер за бала — водача на групата, млад благородник на име Паршан Наям — да му отдаде девствеността си, ако и помогне да осъществи една своя мръсна фантазия. На онзи направо му потекоха лигите.

На Бала на лукслордовете се срещнаха в едно тъмно кътче току до главната зала. Тя убеди Паршан да си свали всички дрехи, въпреки че само на броени крачки от тях целият Хромарий танцуваше, бъбреше и пиеше. После откъсна устни от неговите, докато ненаситните

му ръце шареха по тялото и, и попита колко ще спечели от победата си в съревнованието.

— Ти знаеш? И не си бясна? — попита той.

— Че защо да съм бясна? — отвърна тя. — Затвори очи. Имам изненада за теб.

— Хубава ли?

Тя плъзна пръсти надолу по корема му. Сведе очи. Облиза устни.

— Ще ти секне дъхът. Обещавам ти.

Той затвори очи. Тя грабна всичките му дрехи и изхвръкна в залата, където се вихреше празненството. Той изквича изненадано и се втурна гол след нея.

— Ето какво получаваш за своето съревнование, Паршан Паям! — извика Лив, така че всеки, който не е забелязал веднага голия младеж, да го види и да разбере кой е.

Танцьорите спряха. Музикантите престанаха да свирят. Стотици разговори секнаха.

— Да се обзалагате с приятелите ти кой ще ми отнеме девствеността?! Отвратително! Ти си простак и лъжец. Отвращаваш ме. Не си достатъчно умен, за да ме надхитриш, и не си достатъчно мъж, за да ме имаш. — И хвърли безценните му дрехи в купата с пунша.

Разнесе се нервен кикот. Паршан замръзна. След като дрехите му бяха накиснати в пунш, нямаше смисъл да ги взима, за да се покрие. Постара се, доколкото можеше, да се прикрие с ръце.

Сред тишината, нарушавана от откъслечни ръкопляскания, Лив изхвръкна от залата и влезе право в легендите на Хромария. За нещастие да се прочуеш с отмъщението си срещу момче, което е проявило романтичен интерес към теб — независимо колко низък е бил този интерес, — не бе добър начин да окуражиш интереса на другите. Всички останали момчета бяха ужасени от нея.

„Защо си мисля за момчета? Баща ми е мъртъв!

Не, не е. Татко се е измъквал и от по-тежки ситуации. Не би позволил да го вкарат в капан. Прекалено умен е за това.“

И все пак би било хубаво, ако имаше с кого да си поговори. Честно казано, ако си поплачеше, щеше да се почувства много по-добре.

Отправи се с натежала крачка към стаята на Вена, но когато стигна там, самата Вена плачеше. Това моментално извади Лив от собственото и самосъжаление. Вена не просто плачеше, а направо ревеше. Обикновено артистично разрошената и къса коса бе пригладена, сякаш е държала главата си в ръце. Очите и бяха подпухнали.

— Не мога да повярвам, Лив! Търсих те навсякъде — каза Вена. — Лив! Това е катастрофа. В името на Оролам, пращат ме у дома!

Лив огледа стаята и видя, че всичките вещи на приятелката и вече са опаковани и прибрани в големи сандъци. Ако се съдеше по количеството на притежанията и и всички украси, с които бе осеяла всяко свободно местенце в малката си стая, Лив разбра, че не може да ги е опаковала сама.

— Какво става?

Бяха и нужни няколко минути, за да сглоби някаква смислена картина, макар че историята сама по себе си беше проста: Вена бе загубила

спонсора си. Аборнейският лорд, който държеше договора и, загубил цяло състояние в някаква бизнес авантюра и му се налагало да съкрати разходите си. Явно се бе опитал да продаде договора на Вена и не бе намерил купувачи. Само че господарят на някакъв друг млад притеглящ бе купил от него стаята на Вена и тя трябваше да я освободи незабавно. Пътуването и до дома бе платено и Вена заминаваше тази вечер. Трябваше да се срещне със спонсора си, за да решат как би могла да изплати вложените в нея средства.

Вена можеше да свърши като слугиня, но се боеше, че господарят и може да я продаде на роботърговци. Това бе незаконно — договорът на един притеглящ бе много далеч от робството, — но открай време се говореше за такива неща.

— Лив, ще ми заемеш ли някакви пари? Мога да избягам.

— Не мога…

— Моля те, Лив! Умолявам те! Знам, че това не е заем. Никога няма да мога да ти ги върна, но не бих понесла да се върна у дома. Моля те!

Сърцето на Лив се сви. Ако бе изчакала само една седмица, преди да иде при лихварите, щеше да изтегли още едно плащане от издръжката си и щеше да има предостатъчно пари да помогне на приятелката си.

— Току-що изплатих един дълг, Вена. Нищичко не ми остана. Дадох всичко, което имах.

Вена посърна.

— Чакай, бихме могли да продадем някои от роклите ми. Ако изчакаш до сутринта…

— Не, забрави. Тогава вече ще ме търсят. А знаят, че ти си единствената ми приятелка. Ще те държат под око. Налага се да се изправя срещу това сама.

На вратата се почука и мъжки глас извика:

— Госпожице?

Вена отвори вратата и четирима мъже в робски дрехи влязоха и вдигнаха сандъците. Вена взе чантата си.

— Ще ме изпратиш ли до пристанището? — попита тя Лив, като си надяна храбра физиономия.

Все още ужасена и невярваща, Лив кимна.

Тръгнаха с бавна крачка, като че ли можеха вечно да отлагат неизбежното.

— Това наистина е страхотно място — каза Вена, докато за последен път минаваха заедно по моста. — Истинско чудо. И аз бях тук. Макар и за малко. Баща ми беше слуга; майка ми беше слугиня. Няма нищо лошо да се прибера у дома и да прислужвам. Не съм по-добра от тях. И знаеш ли какво? Срещнах се с Призмата! — Очите и блестяха. — Той ме нарече чудесна! Направи ми комплимент за роклята. Забеляза ме, Лив — мен, сред всички онези красиви момичета наоколо. Никой не може да ми отнеме това. Колко хора — колко притеглящи не получават толкова за цял живот? Самият Призма!

Смелостта и накара Лив да се просълзи. Тя усърдно избягваше да поглежда към Вена, сигурна, че ако го направи, ще загуби самообладание.

Но твърде скоро се озоваха на пристанището. Сбогуваха се със сълзи, обещаха си да си пишат, а Лив обеща, че ще използва всичките си връзки, за да върне Вена. Вена се усмихна тъжно и примирено.

— Хайде, дами — рече капитанът. — Времето и отливът не чакат никого, най-малко пък някакви хълцащи момичета.

Лив прегърна Вена още веднъж и си тръгна. Едва бе слязла от кея, когато видя една позната фигура да се спотайва в сенките като паяк. Аглая Красос.