Черната призма
Шрифт:
— Ти! — възкликна Лив. — Това е твоя работа!
Аглая се усмихна.
— Чудя се, Лив, дали мислиш, че дължим нещо на приятелите си? Обич или уважение?
— Разбира се.
— Но явно твоят дълг към приятелката ти е по-малко важен от нуждата да ми се опълчиш.
— Ах, ти, кучко! — процеди разтреперана Лив.
— Не аз съм тази, която оставя приятелката си да плати за моята гордост. Всичко може да спре още сега, Лив, или да стане още по-лошо.
— Още искаш да шпионирам Призмата.
— Просто за твоя информация, Вена не си отива у дома. Аз вече притежавам договора и. И сключих сделка с един доста… съмнителен илитиец. Готов е да ми даде добра
Не просто робиня. Робиня на галера. Най-лошото от лошото. На Лив и се повдигаше. Искаше и се да убие Аглая. Оролам да и е на помощ!
— Или пък… — рече Аглая — можеш да кажеш само една дума. — Тя кимна към един вестоносец, стоящ от другата страна на улицата. — Той ще изтича при капитана със съобщението, че е станала грешка, Вена е възстановена и така нататък. Чудо на чудесата. Ти си мой специален проект, Лив. Разполагаш с пълното ми внимание.
Лив погледна отчаяно към кораба. Вярно беше. Тя нямаше приятели, нямаше възможности, нямаше избор. Как би могла да се бори срещу Аглая Красос с цялото и богатство и власт? Ако помолеше Призмата за помощ, той щеше да задава въпроси. Щеше да си помисли, че го е шпионирала през цялото време. Всяка част от Хромария и сатрапиите бе корумпирана; всички бяха настроени срещу нея.
— Побързай, Лив, отливът започва — рече Аглая.
Нямаше изход, нямаше време да се опита да потърси трети вариант. Може би баща и щеше да откаже, да плюе в грозното лице на Аглая и да запази честта си. Но Лив не бе толкова силна. Акулите и морските демони я плашеха.
— Добре — каза тя със свито сърце. — Печелиш. Какво трябва да направя?
49.
Още докато излизаше от покоите на баща си, Гавин забеляза назряващата беда. Покоите на майка му се намираха точно до тези на баща му и нямаше начин да си тръгне, без да мине покрай вратите и — а те бяха отворени.
Всеки път. Всеки проклет път. Ако прозорците на баща му не бяха заковани и покрити със слоеве плат, Гавин би скочил през някой от тях. Всъщност точно при една такава ситуация за първи път бе притеглил купол. Винаги, когато се връщаше дори и от най-краткото пътуване, му се струваше, че прекарва цял ден в срещи с важни личности. Единственото, което правеше, бе да се среща с хора — и всеки от тях имаше някакви искания.
Въпреки това, докато минаваше покрай отворените врати на майка си, Гавин сви и влезе. Личната и робиня бе млада тирейка, ако се съдеше по тъмните и очи и коса и кожата с цвят на кафе. Докато я подминаваше, Гавин и даде знак, че може да затвори вратите зад него. Майка му имаше талант в обучението на робини: дори едва съзряло момиче като това щеше да чака с изострено внимание и да реагира и на най-малкия сигнал. Разбира се, Гавин не беше много по-различен, нали?
— Майко — каза Гавин.
Тя се изправи, той целуна обсипаната и с пръстени ръка, а тя се засмя и го прегърна, както правеше винаги.
— Синко — каза Фелия Гайл. Беше красива жена в началото на петдесетте, братовчедка на аташийската кралска фамилия, а в младостта и аташийските благородници рядко сключваха бракове с чужденци. Разбира се, Андрос Гайл бе по-особен
Гавин нямаше представа как понася да е омъжена за баща му.
Тя отпрати робинята с помръдване на два пръста на лявата си ръка, без да откъсва очи от Гавин.
— Е, дочух, че си имал… племенник.
Гавин прочисти гърло. Колко бързо пътуваха новините! Той огледа стаята. Робинята бе излязла.
— Така е.
— Син — каза Фелия Гайл и устните и за миг се нацупиха. Тя никога не би казала „копеле“. При богатата и палитра от изражения не се и налагаше. С годините оранжевото я бе направило едновременно по-съпричастна и по-подозрителна. Като добавим природната и интуиция и интелигентност, това я превръщаше в доста забележителна личност.
— Точно така. Добро момче е. Казва се Кип.
— На петнайсет години? — Не каза: „Значи си изневерявал на любимата си, за която те подтиквам да се ожениш от шестнайсет години.“ Фелия обичаше Карис. Андрос Гайл бе твърдо против Гавин да вземе жена, чието семейство няма нищо — а след войната семейството на Карис нямаше нищо. Това бе една от малкото области, в които майката на Гавин продължаваше да се противопоставя на баща му. Обикновено, когато между двамата имаше разногласие, тя изтъкваше възраженията си силно и красноречиво, а после оставяше на Андрос да реши. Нерядко Гавин бе виждал Андрос да променя мнението си, след като майка му се предаде толкова хитро. Разногласието им относно Карис Белодъб обаче включваше крясъци, трошене на порцелан и сълзи. Понякога Гавин си мислеше, че ако той самият не бе присъствал на този скандал, Андрос щеше да отстъпи, но баща му не би допуснал да го посрамят пред никого, най-малко пък пред дръзкия му син.
— Да — каза Гавин.
Фелия скръсти ръце и се взря в лицето му.
— А неговото съществуване е изненада за теб, колкото и за всички други, или повече?
Тръпка премина по гръбнака на Гавин. Майка му не беше глупава. Внимаваше за подслушване не по-малко от останалите, но си имаше начини да покаже какво точно има предвид. След Разцепената скала, когато Гавин бе излязъл със залитане от магическия пожар, носейки дрехите на брат си, короната на брат си и белезите на брат си под слоя сажди и кръв, всички други бяха приели без съмнение, че той е Гавин. Въпреки разликата във възрастта им често взимаха братята за близнаци, а маниерите им бяха неестествено близки. Освен това Гавин се стараеше да наподобява особеностите в речта и израженията на брат си. Всякакви разлики, появили се след края на войната, се приписваха на промяната у Гавин, предизвикана от убийството на брат му.
Но през първата нощ след връщането си в Хромария Гавин се събуди и откри майка си да седи до леглото му. Очите и бяха зачервени и подпухнали от плач, макар че бузите и бяха сухи. Беше се погрижила да се наплаче, преди Гавин да се събуди.
— Да не мислеше, че не бих познала собствения си син? — попита тя. — Ти си кръв от кръвта ми. Да не мислеше, че можеш да измамиш дори мен?
— Не смятах, че ще изтрае толкова дълго, майко. През цялото време очаквах някой от стотиците хора да прозре през този фарс, но какво друго мога да направя?