Денят на апокалипсиса
Шрифт:
Най-накрая Кенеди се обади.
— Нещо ново, Мич?
— Не. Какво става с корабите?
Кенеди му разказа всичко, което бяха научили. Не пропусна и разногласията в Съвета по национална сигурност относно това как да се действа в Чарлстън.
Рап изпъшка.
— Виж какво, Айрини. Нямаме много време. Трябва да загърбим всичките глупости и незабавно да се обадиш на Скип. — Той имаше предвид Скип Макмахън, директорът на Центъра за борба с тероризма на ФБР. — Не казвай на Роуч… нито дори на президента. Цялата тази работа скоро ще избухне. Нямам предвид бомбата, а историята. Щом това стане, терористите ще потънат вдън земя. Скип трябва да изпрати агенти в пристанищата и да разбере дали някой не чака, за да
— И аз си мислех същото.
— Имаме право само на един опит, Айрини. После те ще изчезнат и няма да ги хванем. Трябва да проследим корабните доставки чак до крайната им дестинация и да разкрием техните нелегални клетки.
— Веднага ще му се обадя.
Рап чу гласа на някой, който влезе при нея, и тя каза:
— Ще ти се обадя след минута.
Гласът на Раймър отново прокънтя през високоговорителите. Този път обаче положението беше по-различно. Министърът на вътрешната сигурност Макелън беше единственият останал в конферентната зала в Маунт Уедър. Министърът на финансите Кийн беше заминал за разговор с председателя на нюйоркската фондова борса, а вицепрезидентът Бакстър ближеше някъде люти рани. Генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън се занимаваха с останалите три кораба. В обект „Р“ бяха останали само президентът, началничката на кабинета Джоунс, директорът на ЦРУ Кенеди, държавният секретар Бърг и съветникът по националната сигурност Хейк.
Когато чуха гласа на Раймър, всички се обърнаха към екраните.
Вместо сериозната му физиономия видяха широка усмивка.
— Господин президент, имам добра новина.
— Слушаме те с нетърпение.
— Направихме рентгенова снимка на контейнера. Смятаме, че въпросното устройство е чисто физическа субстанция.
Този термин не беше известен на президента, но съдейки по широката усмивка на Раймър, той предположи, че има някакво положително развитие.
— Господин Раймър, нямам никаква представа какво е това чиста физическа субстанция, но тъй като за пръв път ви виждам ухилен до уши тази сутрин, предполагам, че чиста в случая е по-добре от мръсна.
— Да, би могло да се каже — засмя се Раймър.
— И какво точно означава този термин?
— Сър, в общи линии тя представлява сфера с радиоактивен материал, употребяван за производството на ядрено оръжие. — Той оформи с длани кръг във въздуха. — Но няма детонатор и експлозивен материал, които се използват за задействане на ядрената имплозия.
На Хейс му стана горе-долу ясно.
— Значи това просто е ядрото на ядрената бомба… и нищо повече.
— Да, точно така, сър.
— И не може да избухне?
Само с едно изключение, помисли си Раймър, но вероятността за него беше толкова малка, че не си заслужаваше да го споменава.
— Без експлозивите и детонатора, сър, бомбата не може да причини никакви разрушения.
— Значи сме спасени? — попита Валъри Джоунс.
— Да, радиоактивният материал вътре в момента не представлява заплаха за град Чарлстън.
Залата се изпълни с ликуващи викове. Някои облекчено въздъхнаха, други нервно се засмяха, имаше дори такива, които се запрегръщаха. Президентът и останалите поздравиха и похвалиха Раймър и служителите му за добре свършената работа. След около минута страстите се успокоиха и Хейс тъкмо се канеше да зададе на Раймър нов въпрос, когато вратата на конферентната зала рязко се отвори и вътре влезе един от подчинените на Валъри Джоунс.
Той отиде при нея и й прошепна нещо. Джоунс го слуша само около секунда, след което грабна телефонната слушалка пред себе си. Натисна с пръст мигащия червен бутон.
— Тим. — Тя напрегнато се вслуша, докато отсреща не й отговориха. — Тим, картината ми е ясна. Докарай го в твоя офис до петнайсет минути. Кажи му, че ще разговарям
Джоунс затръшна слушалката и се обърна към президента:
— От „Таймс“ се канят първи да разгласят сензационната история, че целият президентски кабинет е бил евакуиран снощи от столицата.
> 46
Часовникът отмерваше девет и нещо сутринта. Ахмед ал Адел ставаше все по-нервен. Откакто купи транспортната фирма, беше пътувал стотици пъти до пристанищния терминал, но днешното пътуване без съмнение беше най-важното и най-напрегнатото. Най-често пътуванията минаваха гладко. Ал Адел тръгваше от Атланта рано, за да избегне ужасните задръствания, и пристигаше в Чарлстън, преди вратите на пристанището да се отворят в седем сутринта.
Всичко беше напълно законно. Така и трябваше да бъде. Ал Адел беше педантичен човек. Беше открил, че транспортният бранш не е така прояден от корупцията, както му бяха казали, преди да дойде. Това обаче не представляваше проблем за него. Ал Адел имаше намерение да играе по техните правила чак до самия край.
Международният транспорт се оглавяваше от големи мултинационални корпорации, въртящи милиарди долари. Но както винаги, и тук имаше място за по-малки играчи. Ал Адел внасяше стоки за набъбващото мюсюлманско население на Атланта. Докато си плащаше сметките и следваше правилата, установени от американските митници, корпорациите щяха да продължават да прекарват с кораби неговите стоки, а той — да ги транспортира с камиони.
Занимаваше се с тази дейност вече една година. Имаше си малък бизнес и не зависеше от никого. Нямаше печалби, но просто защото не го искаше. Бизнесът беше само прикритие. Поради тази причина той не полагаше никакви усилия да съкрати разходите или да разшири търговската мрежа. Три пъти седмично той пътуваше от Атланта до Чарлстън — два пъти, за да прибере новопристигналите контейнери от Индия, и веднъж за кораба от Пакистан.
Неговата взискателност му помагаше навсякъде. Като имигрант от Саудитска Арабия и собственик на транспортна фирма, занимаваща се с международна дейност, ал Адел все пак беше привлякъл вниманието на ФБР. Първоначално той им сътрудничеше, отговаряше на всичките им въпроси, защото знаеше, че няма друг избор. А и беше прикрил следите си толкова добре, че нямаше от какво да се страхува. Но когато ФБР започна да рови още по-дълбоко в неговия професионален и личен живот, той се раздразни и уплаши, че може да открият нещо. След месеци притеснение обаче у него се надигна арабската му гордост. Така или иначе живееше в Америка достатъчно дълго, за да знае как да постъпи.
Идеята му хрумна, докато една вечер гледаше телевизия. В предаването обсъждаха Закона за защита на нацията. Един от гостите беше адвокат по човешките права от Атланта. Ал Адел беше чувал за него и преди. Казваше се Тони Джаксън, но беше по-известен с прякора си — Южняшката уста. Джаксън беше приел ислямската вяра и обожаваше да поема казуси, които гарантираха засиленото внимание на медиите. След като чу колко страстно и разпалено защитава мнението си, че Законът за защита на нацията е грубо нарушение на Закона за правата, ал Адел го посети още на следващия ден. Обясни му ситуацията: че е американски гражданин, който се стреми да упражнява законния си бизнес, а ФБР непрекъснато го притеснява. Джаксън се зае със случая, но вместо да прибегне до съда, се обърна към медиите. В крайна сметка ФБР се отдръпна от клиента му.