Денят на апокалипсиса

Флин Винс

Ал Адел беше много горд, че така е натрил носа на американците. И понеже се намираше в културна изолация от корените и религията си, взе да се определя като самотник, праведен воин, застанал в защита на вярата си в едно средище на покварата и злото. Това чувство на морална чистота и превъзходство само засили нетърпимостта му към голямата културна и религиозна разлика между родната му Саудитска Арабия и упадъчната Америка.

Изпълняваше Божията мисия. Беше уверен, че Аллах няма да позволи той да се провали, щом го е закрилял толкова време, почти до края на операцията. Тази мисъл беше завладяла съзнанието му и в момента, в който му разрешиха да влезе в терминала на пристанището и да качи

контейнера. Ал Адел се обърна към спътника си. Двамата си размениха облекчени погледи. Беше толкова горещо и влажно, че се притесниха камионът да не прегрее. Предстоеше им дълъг път и последното нещо, което им трябваше сега, беше камионът да закъса на магистралата и да привлече вниманието на полицията.

Ал Адел освободи спирачката и отново превключи на скорост. Седеше, прегърбен зад големия волан, и гледаше наоколо за подозрителни признаци. Дотук всичко изглеждаше нормално. Гигантските сини кранове сваляха товара от кораба, а грубоватите докери, които имаха навика да му крещят понякога, сега бяха заети с работата си.

Саудитецът спя зад камион с открито ремарке. Две коли спряха между някакви оранжеви конуси. Един от големите контейнери бързо беше преместен върху ремаркето на камиона пред тях. През цялото време ал Адел и помощникът му наблюдаваха внимателно.

Шойър и хората му задействаха плана. Макмахън се обади от Вашингтон и повтори предположението, което тревожеше и Рап — че някой чака в пристанището, за да прибере ядреното устройство. След като се обадиха на пристанищните власти, разбраха, че един камион наистина чака да качи контейнера, пристигнал току-що от Пакистан. Шойър не виждаше защо трябва да усложнява нещата. Беглото наблюдение показа, че в камиона пътуват двама души.

Един от неговите агенти предложи да повикат тактически екип за поддръжка, но Шойър отхвърли идеята. Разполагаше с шестима души и с още десетина местни ченгета, въоръжени с пушки-помпи и картечни пистолети. Ако въпросните двама не пожелаеха да се предадат доброволно, имаха достатъчно огнева мощ да се справят с тях. Най-важният фактор беше времето. Беше се образувала опашка от камиони, чакащи реда си. Ако не пуснеха скоро тези камиони в терминала, терористите можеха да заподозрат нещо и да духнат.

Шойър пресметна, че шансовете да заловят двамата мъже, без да наранят никой друг, са най-големи, ако ги пусне да влязат в терминала. Щеше да е като примамването на бик в кланица. С помощта на началника на пристанището, един от главните товарачи и двама оператори на кранове той бързо състави ефикасен план.

Шестимата агенти на ФБР чакаха скрити зад контейнерите от двете страни на асфалтирания път за камиони. Шойър се увери, че са заели позиции, и нареди да пропуснат камионите в терминала. От наблюдателната площадка се виждаше как разтоварват „Мадагаскар“ и още един кораб. Сините кранове, които вдигаха дългите по над десет метра контейнери, не можеха да се сбъркат с нищо друго в далечината. Техните хипнотични движения подсказаха брилянтна идея на специалния агент на ФБР, отговарящ за двата щата — Колумбия и Южна Каролина.

Когато първият камион паркира на площадката за товарене, Шойър нареди на хората си по радиостанцията да се приготвят. Шофьорите на камиона нямаше как да видят, че докато товареха машината пред тях, втори кран спусна контейнер зад техния камион, за да блокира пътя им за отстъпление. Шойър ясно виждаше лицата на заподозрените, докато те, вдигнали глави нагоре, наблюдаваха как товарят контейнера на камиона пред тях.

Шойър изчака подходящия момент и нареди на служителите си да тръгват. Трима агенти връхлетяха камиона от двете страни. Първият отвори вратата, вторият издърпа човека отвътре и го хвърли на

земята, а третият прикриваше другите двама с вдигнато оръжие от разстояние три метра. Двамата заподозрени бяха надвити и оковани с белезници, без дори да гъкнат.

> 47

# Вашингтон, окръг Колумбия

Хеликоптерът „Сикорски S-61 Сийкинг“ прелетя над столицата по-бързо от обикновеното. Пилотите на „Марийн 1“ не споделяха увереността на президента, че връщането в Белия дом е напълно безопасно и няма от какво да се страхуват. Не бяха свикнали да казват на президента какво да прави. Затова като всички добри авиатори от морската пехота, те следваха заповедите и изпълняваха задачите си перфектно. Служителите от Сикрет Сървис обаче се държаха малко по-различно. Джак Уорч, специалният агент, отговарящ за президентската охрана, беше протестирал категорично. Първо пред Валъри Джоунс, а после и пред самия президент.

Уорч и президентът поддържаха добри работни взаимоотношения. Президентът почти винаги се вслушваше в съветите на специалния агент. Особено в тези, отнасящи се до сигурността. Хейс често постъпваше както му каже Уорч, за да успокои страховете му. Но когато стана дума за завръщане в Белия дом в разгара на кризата, президентът остана неумолим. Уорч вдигна скандал, но се отказа навреме. Също като при летците от морската пехота, заповедта на президента беше закон. Уорч официално изказа мнение, че подобно преместване е прибързано и необмислено, но малко след това се примири и отиде да организира заминаването на президента.

Айрини Кенеди, както обикновено, беше наблюдавала мълчаливо. Тя бе склонна да чете между редовете и да търси зад всяко действие политически мотиви. Изкарала целия си съзнателен живот в ЦРУ, Кенеди одобряваше тайните. За нея нямаше съмнение, че е по-добре редовите американци никога да не разберат какво се е случило в Чарлстън. Животът им и без това беше достатъчно труден, за да се тревожат и за опасността от ядрено унищожение.

За съжаление, покриването на цялата история вече беше невъзможно. Медиите бяха надушили нещо. Още когато започна операция Ноев ковчег, Кенеди съзнаваше, че на следващия ден журналистите веднага ще разберат всичко. И се оказа права. Не само че репортерът от „Таймс“ в разговора си с Джоунс отказа да не разгласява наученото, но сега към него се бяха присъединили още двама репортери. Бедният Тим Уебър, прессекретарят на Белия дом, геройски сдържаше напора. Ако не се върнеха бързо в Белия дом и не му помогнеха, потопът щеше да помете всичко.

Кенеди беше истински професионалист, но също така и реалист. Да скрият от пресата и американския народ случилото се през последните дванайсет часа беше безнадеждно начинание. По-рационалният вариант на действие беше да изкарат сами наяве информацията и да се опитат да контролират движението й. По тази точка Кенеди беше напълно съгласна с президента и началничката на неговия кабинет. Би предпочела Хейс да стои затворен на сигурно в обект „Р“ докато не се проясни картината на заплахата, но на карта бяха поставени изключително важни политически и икономически интереси.

Икономическите проблеми бяха лесни за разбиране. Финансовите пазари вирееха в стабилна среда. Щом повишаването на лихвените проценти или увеличаването на безработицата можеха да сринат фондовия пазар, какво оставаше за новината, че цялото политическо ръководство на Америка се е евакуирало от Вашингтон. Хейс не спомена политическите последици, но Кенеди много добре знаеше какво има предвид. Той не можеше да си позволи да се крие в бункера, докато редовите граждани продължават да ходят на работа, без да знаят нищо. Противниците му щяха да го обвиняват за страхливец.