Денят на апокалипсиса

Флин Винс

— Не искахме да го местим, преди да дойдете — добави Шойър.

Ханусек кимна.

— Е… щом не е гръмнала по време на трансатлантическия преход, няма да гръмне и при разтоварването. Защо не наредите на крана да го прехвърли на земята, където моите хора ще имат пространство за действие.

— Нашата СИКК е готова да се включи — намеси се служителят от митницата и посочи една подобна на палатка конструкция, разположена на площадката за товари.

СИКК означаваше Система за контрол на коли и контейнери. Това беше портативна система, която измерваше плътността на предметите. Ханусек поклати глава.

— Първо бих проверила за наличие на радиация.

Тя се обърна отново

към началника на пристанището и към Шойър:

— Имате ли някое уединено място, където да погледнем контейнера далеч от чужди очи и уши? — Тя забеляза, че агентът пред нея също е с яке на ФБР, но реши, че не е уместно да му прави забележка пред другите.

— Да. — Началникът на пристанището взе радиостанцията и повика отговарящия за разтоварването:

— Ханк, докарай един от хората си на платформа 105 за инспекция. — Човекът, който се занимаваше с координацията на разтоварителните операции, потвърди и няколко секунди по-късно големият кран надвисна над червения контейнер.

Докато другите нервно наблюдаваха от площадката, Ханусек хвана за ръката единия от агентите, посрещнали я на летището:

— Да вървим.

На слизане по стълбите агентът попита:

— Няма ли да се скарате и на шефа ми, задето носи фирмено яке?

Ханусек се засмя.

— Не, по-добре е да не го закачам. Ама и вие сте много докачливи на тази тема. Мислех си, че е редно ти да му го кажеш, просто да повториш моите думи.

Докато идваха от военновъздушната база насам, Ханусек беше разбрала, че младият агент е излязъл само преди три месеца от академията на ФБР. Личеше му, че не желае да противоречи на началника си по никакъв начин.

— Надявам се проклетото нещо да не гръмне, преди да се приближат — измърмори тя.

Младежът я погледна с широко отворени очи, докато се опитваше да навакса на темпото й на ходене.

— Сериозно ли говорите?

Деби само се засмя и продължи напред. Не можеше да разбере защо хората винаги стават толкова нервни, когато се озоват близо до ядрено оръжие. В сравнение с другите бомби тези бяха невероятно по-сигурни и безопасни.

> 40

Закритият паркинг на Саут Карълайна Акуейриъм предлагаше отлична гледка. Ал Ямани седеше в колата и наблюдаваше ставащото долу с повишен интерес. Пътното движение вече беше в своя час пик и центърът гъмжеше от коли. Това му беше само от полза, тъй като допълнително скриваше присъствието му. Кораби и влекачи непрекъснато влизаха и излизаха от пристанището, камиони и влакове щъкаха по платформите за разтоварване, а гигантските кранове местеха вездесъщите стоманени блокове и ги подреждаха на купчини като детски кубчета. Търговията се въртеше с впечатляващи темпове и мащаби. Което действаше успокояващо на саудитския воин. При цялото това трескаво движение той не виждаше как американците ще засекат един определен товар. Толкова много неща се случваха едновременно, че шансовете бяха категорично на негова страна.

Ал Ямани знаеше, че някъде в редицата от камиони са и двама негови другари по оръжие, които чакат да приберат контейнерите. Те не подозираха, че ги наблюдава, а и той не възнамеряваше да го показва. Този смел план беше толкова важен и сложен, че ал Ямани лично дойде в Америка и сам да се погрижи всичко да мине добре. Никоя от клетките в Щатите не беше уведомена за неговото пристигане. Другите не одобряваха решението му, не го пускаха да заминава, но накрая се примириха. Съзнаваше, че се съгласиха отчасти от съжаление заради неизлечимото му състояние. Но той не се срамуваше, защото беше убеден, че постъпва правилно.

Неколцина от тях излязоха с аргумента,

че рискът е прекалено голям. Ако го хванеха, американците щяха да го принудят да проговори. Цялата операция щеше да пропадне… Ал Ямани реагира на тези притеснения със смях. Каза им, че не се бои да умре. Американците можеха да го измъчват до последно, но той пак нямаше да проговори. Да, ако разполагаха със седмици или може би с месеци, за да го обработят, вероятно щяха да го пречупят. Но ал Ямани нямаше да живее толкова дълго. Беше жертвал живота си още преди месеци.

Не, той бе изразходвал твърде много усилия и време за великия план, за да го повери на хора, които дори не познава, които са се посветили на каузата, но които не са изпробвани в боя. Макар и мюсюлмани, те живееха много по-различен живот в Америка от братята си, обитаващи люлката на Исляма. Да, те говореха правдиво и гръмогласно обявяваха омразата си към Америка, осъждаха липсата на порядъчност, възмущаваха се от развратения морал, но нима имаха куража да доведат атаката до нейния славен и огнен край? Тук останалите трябваше да се съгласят с ал Ямани, защото нямаше какво да противопоставят на думите му. Сериозността на задачата, съчетана с личната саможертва, не остави на другите избор и те благословиха последното му желание.

Ал Ямани погледна през бинокъла към площадката. В момента сините кранове сваляха контейнери от „Мадагаскар“ и той би трябвало да се успокои малко, но още не можеше да се отърси от неприятното предчувствие. Беше започнало преди повече от час, когато корабът бе завързан за доковете и остана така твърде дълго време. Нещо не беше както трябва. Саудитецът попита кувейтския си помощник дали е нормално, но младежът само сви рамене. Никой не му беше давал заповеди да следи колко време минава, преди да пристъпят към разтоварването на корабите.

Подозренията на ал Ямани се засилиха, когато един полицай застана на пост пред трапа на контейнеровоза, а после други двама мъже се качиха на кораба. И отново кувейтецът се оказа безполезен. Само позна, че двамата са митничари. След почти трийсет мъчителни минути крановете най-накрая се раздвижиха. Ал Ямани си каза, че всичко минава добре, но нещо продължаваше да го притеснява.

Якуб се извини и отиде до тоалетната. Ал Ямани се възползва от възможността и слезе да се разтъпче. Бяха паркирали на предпоследното ниво на закрития паркинг. Оттук като на длан се виждаше пристанището и цялата околност. Саудитецът се подпря на една от колоните и отпи глътка вода. От новото си място виждаше малко повече от терминала. Долу на дълги редици бяха подредени безброй контейнери в очакване да ги натоварят на влакове или камиони. Някои сигурно щяха да бъдат преместени отново на кораби.

Няколкостотин метра навътре, там, където беше завързан „Мадагаскар“, ал Ямани забеляза плоска триетажна сграда. Вдигна ръка към челото, за да не му пречи слънцето, и присви очи. Изглежда сградата имаше нещо като наблюдателна площадка на последния етаж. В момента там имаше няколко души. Ал Ямани се намръщи и грабна бинокъла от колата. Вдигна го и се зае да оглежда терминала. Секунда по-късно откри сградата, миг след това забеляза групата на наблюдателната площадка.

Саудитецът тежко преглътна. Преброи петима. Трима от тях бяха в униформи, а двама в цивилни дрехи. Неколцина говореха по телефони и по всичко личеше, че до един са вперили погледи в „Мадагаскар“. Саудитецът се наруга, задето не ги е забелязал по-рано. Наведе бинокъла и го насочи към Конкорд Стрийт. На улицата нямаше полицейски коли, нито други очевидни признаци, че американците знаят за смъртоносния товар, пристигнал на прага им. Пак с помощта на бинокъла той започна да оглежда района около дока.