Диамантите на Рурк
Шрифт:
Рурк спря да говори, сетне попита Джералд:
— Искаш ли да поживееш малко на баржата? Ще се разхождаш по реката, нищо повече.
Джералд знаеше много добре какво би последвало, ако се съгласеше. Рурк сигурно носеше още тежести и рибарски влакна в другата кутия с лед. И Стенли можеше да се прости с живота си. Още една моруна, закачена на кука.
— Предпочитам да не го правя — отговори Джералд. Ако, разбира се, на теб ти е все едно. Мисля да се запиша да уча в Сан Франциско следващия семестър. Не
— Не — каза Рурк. — Моите поздравления.
— Ще ставам доставчик на хранителни продукти.
— Похвално — рече Рурк.
Като че ли забрави за Стенли за няколко секунди. После му каза да се качи при щурвала и да ги закара до брега. Стенли излезе бързо.
Рурк мълчеше, докато се връщаха. Едва когато Джералд започна да чисти кръвта, подхвърли, че това е работа на Хал. Значи двойникът на Стенли Лаурел се казваше Хал. Кръвта щяла да засъхне и Хал щял да я търка, паднал на колене. Това можело да му въздейства.
Когато се приближиха до крайбрежната флотилия, Рурк нареди на Джералд да развърже Клиотис. Джералд изпълни заповедта. Клиотис мълчеше. Хармън и двама от глиганите стояха на пристана. Търсеха Бугър. Рурк слезе от баржата и им каза:
— Забравете за него. Изпратих го при рибите. Случват се такива неща.
20.
Когато влязоха, Уелкъм предположи, че са сбъркали стаята. Той не познаваше никого в Сан Франциско.
Момичето — или по-скоро жената — беше поразително. Сексапилно. Тънка черна рокля. Малко грим, обикновени обувки с ниски токчета, а косата — разпусната на гърба. Роклята не беше нещо особено — само на няколко сантиметра над коляното, но й стоеше изключително добре.
— Сержант Уелкъм? — попита мъжът. — Мърл Уелкъм?
— Тук — отговори Уелкъм.
Той беше сам. Уилмър беше отишъл на лечение.
Мъжът носеше огромна смешна кошница с подаръци, увита в жълт целофан. Той я сложи на леглото на Уилмър и протегна ръка към Уелкъм. Непознатият беше издокаран и богат. Сякаш бе слязъл от реклама за алкохол. С безукорно изгладен панталон, лъскави бели зъби, часовник „Ролекс“, спретнат, слаб, изискан и самоуверен.
Беше на годините на Уелкъм. Това обаче беше единствената прилика помежду им.
Уелкъм подаде ръка да се здрависа с него, но мъжът не я пое.
— Не — каза той. — Първо на въпроса. Намери ли си работа?
— Не — отговори Уелкъм.
Непознатият отново протегна ръка към него.
— Вече имаш! — рече той.
Това беше най-необикновеният половин час в живота на Уелкъм. А той помнеше доста странни мигове.
Хейс притежавал компания на Крайбрежието. Занимавал се с търговия. Бил патриот, който искал да направи нещо добро за един от героите на нацията — да наеме Уелкъм на работа. Не физически труд, а нещо като мениджър, с шестстотин
Хейс имал и апартаменти. Предложи на Уелкъм един от тях — хубаво местенце в Сан Франциско. Уелкъм нямало да плаща наем през първите няколко месеца.
Каза, че Уелкъм ще се нуждае от апартамента, когато не е на работа и го попита кога иска да има свободен ден.
В събота, отговори Уелкъм. Днес беше сряда.
Чудесно, отговори Хейс и добави, че ще дойде да го вземе.
Съобщи му между другото, че в същата сграда живее и Грейс. Тя щяла да помогне на Уелкъм да опознае града.
Грейс Гибс беше адски сексапилна. И на Уелкъм това никак не му се поправи. Той се опитваше да се съсредоточи върху думите на Хейс — невероятната сума от шестстотин и петдесет долара седмично… мениджър… безплатен апартамент… Ала Грейс го разсейваше.
Не че говореше, но самото й присъствие му въздействаше. Усмихваше се сладко, ала изглеждаше леко притеснена. Вероятно заради Хейс.
Грейс била от Канзас, Чейс Каунти, възвишенията Флинт. Тя проговори на няколко пъти и Уелкъм долови диалекта. Но Грейс се опитваше да се отърве от говора си и се поправяше сама.
Уелкъм се зачуди какви са взаимоотношенията й с Хейс. Той явно беше женен, защото носеше венчален пръстен, но Грейс не му беше съпруга. Представи я като „приятелката ми Грейс Гибс“. Което можеше да означава всичко и нищо.
Каква ли му беше Грейс? Глупав въпрос, но Уелкъм не искаше да стига до прибързани изводи. В края на краищата Хейс го настаняваше в една и съща сграда с нея, покани го да потропа на вратата й.
Ако, разбира се, всичко беше действителност, помисли си Уелкъм. Това беше най-невероятното предложение, което можеше да си представи.
Той се опита да каже на Хейс, че не разбира нищо от мениджмънт и търговия. Нито от бизнес. Уелкъм имаше много тясна специалност, която нямаше особено приложение в цивилния живот.
Уелкъм се мъчеше да му обясни всичко това, но Хейс настояваше да приеме предложението. Всеки път, когато Уелкъм се опитваше да възрази, че не е за тази работа, Хейс казваше, че търсел точно човек като него. Непрекъснато го разпитваше за подготовката му и какво е мислил да прави след уволнението от военната флота.
Сетне каза, че трябва да тръгва. Даде на Уелкъм визитната си картичка — „Хейс, Т.Тийл, Изпълнителен директор по маркетинг, Дружество ЕвХаТек“. Написа на гърба няколко телефонни номера — домашния, на клетъчния телефон в колата и този на Грейс. Каза му, че може да се обажда по всяко време.
— Беше ми приятно — рече накрая Хейс и стисна ръката на Уелкъм.
— Благодаря.
— Ще бъда тук в събота сутринта.
— Щом искаш.
— Очаквам с нетърпение да започна работа с теб.