Диамантите на Рурк
Шрифт:
Уелкъм изведнъж осъзна, че не бе казал нито да, нито не.
— Всичко това е съвсем ненадейно.
— Такива са най-хубавите неща в живота.
— Имаш ли нещо против, ако си помисля?
Хейс го погледна така, че Уелкъм разбра, че не е трябвало да казва това.
— Не че не звучи страхотно — побърза да добави Уелкъм.
— Разбира се, че е страхотно — отвърна Хейс.
— Само ми трябва малко време да свикна с тази мисъл.
— Разбирам — каза Хейс, но в тона му не прозвуча разбиране. —
— Ще говорим в събота.
— Добре, чудесно — съгласи се Уелкъм.
Хейс и Грейс излязоха заедно. Хейс я докосна леко за лакътя.
Уелкъм провеси крака от леглото. Приближи се до леглото на Уилмър, взе кошницата с подаръците и я занесе на своето легло. Направи го нарочно без помощта на бастуна, макар че кракът го болеше.
Един от подаръците беше репродукция на популярен плакат, агитиращ за постъпване в армията — строгият Чичо Сам, който те сочи с пръст.
Някой бе написал: „ЕвХаТек те иска“.
Уелкъм разкъса целофана. В кошницата имаше плодове, бонбони, консерва немска шунка, пушена сьомга, ягоди, потопени в шоколад, пет-шест вида сирене, увито във фолио…
Отстрани бяха пъхнати няколко списания — „Плейбой“, „Пентхаус“, „Ескуайър“, „Солджър ъв Форчън“, един каталог за поръчки по пощата на компанията — „Американ Сърф енд Сън“. Уелкъм го прелисти — бански костюми и плажни принадлежности. Не му беше ясно защо Хейс го е донесъл, но накрая забеляза следния ред: „Клон на ЕвХаТек“.
Тъкмо понечи да го остави, когато съзря фотомодела сред вълните на следващата страница.
Не се виждаше цялата, защото беше сред водата и пяната. Но снимката безспорно беше на Грейс. Уелкъм прегледа по-внимателно каталога и установи, че фотографиите й са навсякъде — по бикини и оскъдни горнища на банските.
В този миг един редник докара Уилмър с инвалидната количка и го сложи на леглото.
Уелкъм занесе кошницата на Уилмър, който си взе една ябълка, парче сирене „Камембер“, печени бадеми и списание „Плейбой“
— Случвало ли ти се е нещо — попита го Уелкъм, — което е толкова хубаво, че си мислиш, че нещо не е наред? Някакво страхотно предложение, че се чудиш дали да не откажеш?
— Не — отговори Уилмър. — Такива чудеса не стават. Не и в този живот.
— И аз мислех така.
— Отиди да го видиш утре — каза Хейс на Грейс.
— Мразя болниците. Защо точно аз?
— Той те харесва. Можеш да поговориш с него. От един край сте.
— От един щат. А той е голям. Кофивил е на повече от сто и шейсет километра от Чейс Каунти. Всъщност се намира почти в Оклахома.
— Моля те — настоя Хейс.
— Е, щом искаш.
— Определено.
— За какво толкова ти е притрябвал?
— Искам да го наема на работа.
— Не ми изглежда твоят тип.
— Точно
21.
На следващия ден Грейс слушаше „Френски език за начинаещи“ по касетофона, когато Хейс й се обади.
Тя мислеше, че ще се обогати, ако знае един чужд език. Необходима предпоставка по пътя към усъвършенстването. Освен това чуваше и правилното английско произношение по време на обясненията. Вече шест години не бе успяла да се отърве от канзаския диалект.
Учителите говореха правилно и на двата езика.
Грейс слушаше и повтаряше, когато Хейс й се обади от офиса си.
Тя изключи касетофона и махна слушалките от главата си.
— Видя ли го? — попита той, като имаше предвид онзи от военната флота.
— Не — отговори Грейс.
— Исках да го посетиш.
— Не ми остана време.
— Продължаваш да ми отказваш и не знам защо го правиш.
Наистина ли не знаеш, помисли си Грейс.
— Той се обади — каза тя.
— Добре — отговори по-бодро Хейс. — Как ти се стори?
Отначало говореше като петнадесетгодишен хлапак — смутен, срамежлив. Сетне се разгорещи и гласът му прозвуча весело и нежно.
— Ами, нормално — отговори тя.
— Какво ти каза?
Каза, че не е срещал жена като мен и беше напълно искрен. Искаше да ме види пак, но аз отказах.
— Знаеш ли какво? Нещата с него в момента са неясни — отговори Грейс.
— Отиди да го видиш.
— Сигурен ли си, че това е желанието ти?
— На какво прилича това? Вече те моля за трети път!
— Ако знаех каква е целта…
— Искам да го взема на работа. Държа да ме хареса. Разбираш ли?
— Не. Искаш да хареса теб, а пращаш мен.
— Една обикновена молба, а ти ми наговори куп щуротии.
— Добре — съгласи се накрая Грейс. — Ще отида.
Щом толкова настояваш, помисли си тя.
Уелкъм направи пет обиколки на седмия етаж. Кракът го болеше, но най-важното беше, че успя да измине разстоянието. Непрекъснато си напомняше, че всяка крачка означава пари в банката. Раната беше огромен дълг към тялото му и той трябваше да го изплати — стъпка по стъпка.
Не взе асансьора до петия етаж, а се качи пеша. Трудно беше. Но му хрумна една идея — да започне да изплаща дълга с по-големи вноски. Слезе до мазето и пак се качи до горе. Общо сто и осем стъпки по пътя към пълното оздравяване.
Макар че последните два етажа едва не го довършиха. Започна да му се гади, кожата му стана студена и лепкава. Сигурно изглеждаше зле. Медицинските сестри от главния стационар не забелязаха това, но една от санитарките ококори очи, като мина покрай нея на път за стаята си.