Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Искаш ли да влезеш?
— Късно е. Нали съм добра съседка, дойдох да видя дали имаш нужда от нещо.
— Не, всичко е наред. Поне за тази вечер.
— Чудесно.
— Благодаря, все пак.
— С него ли беше днес?
— В къщата им. Страхотна е.
— И двамата ли бяха там?
— Да. Той и тя — Кейтлин.
Чувала съм това име, помисли си Грейс.
— Случайно да е споменал нещо за мен? — попита тя.
— Не си спомням.
— Как се държаха с теб?
— Прекрасно. Като с цар.
— Какво искаше от теб?
Уелкъм
— Още не знам — отговори той.
— По-добре разбери. И когато узнаеш, увери се дали си заслужава. В противен случай той ще те изяде жив. Сигурна съм, че знае какво иска от теб, и ще си плати. Непрекъснато го прави — продава и купува. Много го бива за това.
— Говориш като познавач.
— Аз съм тук по силата на същите споразумения като теб.
Нека да го знае!
Той не реагира — поне външно.
Но като че ли се прибра в черупката си.
— Както и да е, лека нощ — рече Грейс. — И добре дошъл тук. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.
Уелкъм остана на прага. Гледа я, докато слизаше по стълбите. Истинско видение.
Сега беше моментът да избяга оттук. Да си приготви багажа, да излезе, да вземе такси, да се махне и никога повече да не се връща.
Канят те на вечеря, после искат да взривиш нещо.
Уелкъм имаше малко спестени пари и му предстоеше да получава инвалидна пенсия. Разчиташе и на себе си. Винаги бе мислил, че това е много важно. Във военната флота беше така, но сега?
Ала Грейс беше тук. Това беше основателна причина да остане. Грейс и тялото й, по което искаше да плъзне ръце. И нещо още по-важно — една струна, която тя докосна в него — го караше да иска да й даде всичко, което имаше и беше.
Но Грейс принадлежеше на Хейс. Ала той беше женен, а Уелкъм живееше един етаж над Грейс. Бяха близо.
Ако се махнеше оттук, щеше да бъде само едно лице от тълпата, задъхана хрътка сред множеството.
Уелкъм още стоеше на прага. Грейс стигна до площадката на стълбището.
— Чудя се дали би искала да излезеш с мен утре — рече той. — Да се разходим с колата, да ми покажеш града. Това против правилата ли е?
Тя се обърна и отговори:
— Тук няма правила.
24.
Същата нощ Хейс, Кейтлин и Нол обраха една къща във Фостър Сити, на юг от летището.
Там явно живееха мъж и жена на около четиридесет години, без деца.
Направиха добър удар. На стените имаше четири анимационни рисунки от Уолт Дисни върху целулоид. Екстра качество. Мики Маус като чирак на магьосника, Дъмбо, извисил се над облаците, Снежанка със Снийзи и Гуфи. Нол знаеше, че Анди Попс ще се нервира, защото рисунките бяха оригинални, следователно можеха да бъдат разпознати, но след малко пазарлък щеше да ги вземе. Бяха прекалено хубави, за да ги изпусне.
Хейс и Кейтлин
Хейс следеше внимателно уличното движение, готов да излезе от паркинга, когато Кейтлин внезапно рече:
— Хей, нещастнико!
Той се обърна към нея. Тя бе насочила хромиран автоматичен пистолет към него.
— Какво… Откъде… Какво правиш? — изуми се Хейс.
— Скъпи, ти заекваш — отговори тя.
— Махни го.
Тя свали оръжието и му го даде.
Хейс никога не бе държал пистолет в ръка. Оказа се по-тежък, отколкото бе предполагал.
— Намерих го в едно чекмедже в кухнята — каза Кейтлин. — Не е ли разкошен?
Пистолетът беше пълен кич. Със седефена дръжка.
— Дай ми го — рече тя и Хейс й го върна. — 45-ти калибър. Класическо оръжие — не може да бъде проследен. Само се замисли по този въпрос.
25.
Уелкъм се събуди рано. Извървя шест пресечки по Джексън стрийт и обратно. Кракът го болеше, но се държеше. Изкъпа се, облече се и Грейс се появи на вратата му. Попита го какво иска да правят днес.
Уелкъм й каза, че иска да бъде турист. Лесна работа, отговори тя.
Беше гладен. Искаше да закуси.
Грейс предложи да отидат в „Клиф Хаус“.
Каза му да си облече якето. Той помисли, че се шегува, защото беше юли. Облече си ватената блуза с инициалите и емблемата на американския военноморски флот. Потеглиха с нейния форд по булевард Гиъри, който прекосяваше града, почти от залива до океана. Грейс знаеше какво прави и къде отива. Уелкъм се облегна назад и се отпусна. Отвори прозореца си. Утрото беше слънчево.
Отначало движението беше натоварено, но когато наближиха океана, потокът от коли намаля. Уелкъм долови мирис на солена вода и въздухът стана хладен. Затвори прозореца.
Всички пресичащи се улици бяха обозначени като авенюта. Стигнаха до Пойнт Лобос, който се изкачваше на хребета, и Уелкъм видя пред себе си сивосинкавите бурни води на океана.
Пойнт Лобос минаваше през парк, осеян с огънати от вятъра кипариси. Сега Уелкъм и Грейс се намираха на една висока скала, а океанът се простираше под тях, в подножието на скалата.
Грейс направи широк ляв завой, натисна спирачката и спря на асфалтирания паркинг на върха на скалата. Там беше почти пълно — няколко туристически автобуса и десетки коли. Отдолу имаше някаква постройка, вградена в издадената част на високата скала, направена от дърво, стъкло и бетон. Според Уелкъм приличаше на бункер за амуниции.
Това беше „Клиф Хаус“.
Паркингът беше ограден с ниска каменна стена, стигаща почти до края на скалата. На нея бяха наредени далекогледи, в които човек можеше да пусне една монета и да погледа пейзажа.