Диамантите на Рурк

Финч Филип

И това беше една от вероятностите. Може би най-малко опасната от другите.

Ако погледнеше на въпроса от тази страна, Уелкъм знаеше как да се справи. Тук беше в свои води.

— Мисля, че ще мога да сглобя нещичко, с което да отворя онзи сейф.

— Знаех си, че ще го направиш — рече Хейс.

Нол седеше на най-горния ред на амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Гледаше как Хейс и Кейтлин се приближават към него заедно с Уелкъм, М.

— Преди да започнем — каза Кейтлин — не издаваше звук, докато не изясним всичко.

За по-безопасно няма да използваме истинските си имена. Майк, това е Айк.

— Здрасти, Майк — рече Нол.

— Аз съм Айк — възрази Уелкъм. — Ти си Майк. Не беше ли така?

Как само ги бъзика, помисли си Нол. Този тип явно беше свестен.

— Не мисля така — каза Нол. — Аз съм Айк, значи ти си Майк.

— Престанете — намеси се Хейс.

— Майк и Айк — рече Уелкъм. — Невероятно.

— Защо да не сме Еймос и Анди?

— Или Мът и Джеф.

— По-добре Кърли и Лари.

— Харпо, Гручо и Чико.

— Мани, Мои и Джек.

— Моля ви — прекъсна ги Кейтлин.

— Ти откъде си? — попита Уелкъм, сякаш изобщо не я чу.

— От Северна Оклахома.

— Колко на север?

— От най-северната част, едно градче на име Лийнапа, на североизток от Бартълсвил, точно до границата с Канзас.

— Господи, а аз съм от Кофивил.

— Сериозно? Та това е на петдесет километра. В събота вечер, когато нямаше какво да правим, отивахме там с колите.

— Да, ама аз не съм бил там — рече Уелкъм.

— Стига толкова — изкрещя Хейс. — Забравете за Майк и Айк, Ти си Канзас, а ти — Оклахома. Съгласни ли сте?

— Да — отговори Нол.

— Значи искаш да разбиеш някакъв сейф — каза Уелкъм.

— Искам да знам дали може да стане — отвърна Нол.

— Разбира се. Ще пробием вратата там, откъдето се отваря. Следиш ли мисълта ми?

— Дотук, да — отговори Нол.

Уелкъм говореше така, сякаш го бе правил и друг път.

— Ще отстраним заключващия механизъм, за да можеш да извадиш езичето.

— Откъде ги разбираш тези неща? — заинтересува се Кейтлин.

— Изучавал съм различни видове ключалки и подобни устройства във Форт Браг.

Значи американското правителство организира курсове по обири с взлом и касоразбивачество, помисли си Нол. Невероятно. Ето къде отиват парите от данъците.

— Разбирам за какво говориш — рече Нол, — но аз не знам как да го направя. Как ще пробием вратата?

— С насочен взрив — отговори Уелкъм. — Пробива достатъчно голяма дупка.

— Аха — успя само да каже Нол.

— Правил ли си го преди? — попита Кейтлин. — Това, с насочения взрив.

— Триста-четиристотин пъти.

— Какво ще кажеш, Оклахома? — обърна се тя към Нол. — Ще участваш ли?

— Ако Канзас участва.

— Струва ми се, че се споразумяхме — рече Кейтлин.

31.

— А сега, по въпроса за парите — каза Уелкъм.

Тримата с Кейтлин и Хейс се връщаха в Сан Франциско с мерцедеса.

— Нали се разбрахме за десет процента? — рече Хейс.

— Но аз нямам представа какво има в сейфа. Искам да ми дадете някаква гаранция. Не процент, а твърдо заплащане, за да не изляза с празни ръце. Двадесет и пет хиляди долара. И предплата за апартамента за шест месеца. Така ще

имам време да помисля какво ще правя по-нататък, за да не се впускам прибързано в нещо, което не е за мен.

— Не мога да ти платя двадесет и пет хиляди — отговори Хейс.

— Мисля, че можеш.

Уелкъм се почувства самонадеян. Беше детинско, но искаше той да бъде човекът с отговорите, към когото да са устремени всички погледи. Не знаеше как се държат престъпниците в подобни ситуации, но предполагаше, че номерът му ще мине. Знаеше как да бъде неотстъпчив, твърдоглав и да отправя заплахи, ако се стигнеше дотам.

Странно — Хейс и Кейтлин знаеха само, че в онази къща има сейф, но нищо повече. Те имаха нужда от него, за да приготви експлозива. Трябваше им и Оклахома, за да извърши обира. Всеки знае, че богаташите наемат други хора да им вършат мръсната работа, с която те не си правят труда да си цапат ръцете. Но да даваш на друг правата върху престъплението си — това вече беше крайно разточителство.

Как ли се чувства един такъв тъп нещастник? Като се има предвид, че може да си го позволи на всичко отгоре?

— Нямам излишни двадесет и пет бона — каза Хейс.

— Трябва да ти ясно, че няма да споря с теб цяла нощ колко пари имаш. Но цената е тази — двадесет и пет хиляди.

— Плати му — намеси се твърдо Кейтлин.

— Добре — съгласи се Хейс. — Двадесет и пет хиляди.

— Веднага щом свърша работата.

— Добре.

— Нещо друго? — попита Хейс.

— Необходим ми е пластичен експлозив С-4 за насочения взрив. Не мога да вляза в железарския магазин и да си го купя. Военните доста го използват. Имам един стар боен приятел, който е сержант на взвод в Кемп Пендълтън. Той може да ми помогне. Но няма да е евтино.

— Колко?

— Около десет хиляди.

— Десет хиляди?

— Това е сериозна контрабанда. Той ще поеме голям риск. Да не мислиш, че ще го направи безплатно?

— Господи, десет хиляди! Опитай се да смъкнеш на пет. Това са прекалено много пари за един военен.

— Трябва да бъдат десет хиляди.

— Скъпи — обади се пак Кейтлин, — престани да шикалкавиш, не ти отива.

— Добре.

— Освен това ще трябва да ми дадете една от колите си, за да отида при него. Пътят е дълъг и мисля, че мерцедесът ще ме устрои напълно. В него има място да протегна крака си. Бих отишъл със самолет, но уредите на летището ще засекат пластичния взрив в багажа ми.

— Добре, давам ти колата за двадесет и четири часа.

— Благодаря ти от името на сакатия ми крак.

— Двадесет и пет хиляди плюс десет хиляди за материалите — каза Хейс, — десет процента от откраднатото и да отидеш с мерцедеса. Бива те по преговорите.

— Само знам, че имам онова, което ти трябва и колко струва то. Някой ми каза това веднъж и колкото повече се замислям, толкова по-смислено ми се струва.

Закараха Уелкъм до апартамента му. Тази сутрин той ме бе направил обичайната си разходка. Облече анцуга, обу маратонките, излезе и тръгна по Джексън стрийт. Тъкмо се готвеше да пресече Дивизадеро, когато една кола зави рязко пред него до бордюра и спря на пешеходната пътека. Беше син шевролет камаро.