Диамантите на Рурк
Шрифт:
Грейс и Уелкъм тръгнаха към каменната стена. Уелкъм се поколеба няколко секунди, сетне я улови за ръката.
Тя стисна пръстите му. Продължиха да вървят.
Още когато излязоха от колата, Уелкъм чу крясъците на тюлените. Сега ги видя — над стотина, върху острите високи скали, вдаден в океана, на един хвърлей разстояние. Скалите бяха кафяви, целите опръскани с гуано. Тюлените пълзяха по тях като бълхи по куче.
Грейс имаше монета за далекогледа, но Уелкъм не желаеше да види тюлените отблизо. Те му приличаха на гарги в нива —
Той впери взор в океана. Вълните идваха от хоризонта и се разбиваха в скалите отдолу. Вдясно имаше бетонни отломки. Вляво, зад „Клиф Хаус“, се простираше дълга пясъчна ивица, в която се плискаха белите гребени на вълните. От високата скала, на която бяха застанали, се виждаше на около километър разстояние в южна посока.
Пойнт Лобос Авеню се извиваше около едната страна на скалата и после право към пясъчната ивица. След „Клиф Хаус“ шосето имаше друго име — Грейт Хайуей. То се губеше в мъглата.
Уелкъм и Грейс влязоха да обядват в ресторанта на „Клиф Хаус“. Той беше пълен и се наложи да чакат за свободна маса. Уелкъм нямаше нищо против. На опашката се бяха наредили много хора и той стоеше съвсем близо до Грейс. Това му харесваше. Имаше чувството, че са двойка влюбени.
Щом седнаха, Уелкъм бутна настрана пепелника и свещника, за да може да държи ръката на Грейс. Гледаше я право в очите.
Сервираха им обяда прекалено бързо. Помощник-келнерът разчисти масата също така бързо.
Излязоха навън. На северната страна на сградата имаше табелка с надпис „Музей на техниката“, която сочеше към бетонния тротоар. Тръгнаха натам.
Музеят се оказа старомодна галерия със сводове. Беше затворен. На вратата имаше катинар. Двамата се загледаха в чайките, тюлените и морската пяна, която се разпиляваше, когато вълните се разбиеха в скалата отдолу.
Бяха сами. Вятърът пронизваше гърдите на Уелкъм през ватената блуза, а въздухът беше толкова влажен, че го усещаше по кожата си. Ако прокараше пръст по брадичката си, той щеше да стане мокър и солен.
Уелкъм прегърна Грейс и я притегли към себе си. Тя не се възпротиви. Продължиха да гледат океана. Някак беше по-лесно да са близо един до друг, ако не се гледаха.
Пред тях беше океанът. Вдясно — паркингът и ниската каменна стена по края на скалата. Долу вляво се простираше дългата пясъчна ивица, прибоят и Грейт Хайуей. Забележителна обстановка, която се запечата завинаги в паметта му, когато прегърна и целуна за пръв път Грейс.
Морски пехотинец. Нол знаеше, че ако човек е облечен с ватена блуза с инициалите на американския военноморски флот, това не означава, че е морски пехотинец. Но щом видя и емблемата с глобуса и котвата, тя мигновено пасна на цялостния вид на военния фанатик. Мъжът не беше облякъл блузата току-така. Уелкъм. М. — както пишеше на пощенската му кутия — наистина беше морски пехотинец.
Нол нямаше какво да
Уелкъм, М. беше от военната флота и държеше ръката на любовницата на Хейс — Г.Гибс.
Това не разкриваше загадките, а усложняваше някои от тях. Но едно от подозренията на Нол се затвърди. Уелкъм, М. беше човек, за когото трябваше да си отваря очите, а може би и да опознае.
26.
В понеделник сутринта Уелкъм извървя десет пресечки по Джексън стрийт и обратно. Това му отне почти един час. Накрая едва се влачеше. Трябваше да положи неимоверни усилия, ако искаше да се прибере вкъщи.
Върна се в седем и половина. В осем Грейс дойде и го попита дали иска закуска. Тогава за пръв път видя апартамента й, защото тя го покани на кафе, плодове и сладкиши.
За разлика от неговия, в апартамента на Грейс наистина имаше домашен уют. Уелкъм познаваше няколко съпруги на военни, които умееха да превръщат временните едностайни апартаменти в светли, топли и хубави домове.
Грейс му показа албумче с изрезки от списания с нейни снимки на осемнадесет години, малко след като бе дошла тук. Ако не друго, тогава е била още по-апетитна. Но Уелкъм я харесваше повече сега, защо беше женствена. И все така апетитна.
Той разгледа изрезките и датите, които бе написала в ъгъла на всяка снимка. Явно обичаше да подрежда нещата си. Уелкъм се замисли какво е правил на тези дати. Например на 22 септември 1988 г. Не можа да си спомни. Сигурно е бил зает с нещо, което за него тогава е означавало много, а сега нищо. При всички случаи е бил далеч от нея и съвсем не е подозирал за съществуването й.
Но след като е имало минало, ще има и бъдеще. Тази мисъл също му причини остра болка. Вероятно пак ще бъде далече от нея — няма начин, но поне ще знае, че тя съществува.
После Уелкъм отиде с колата в един магазин за мъжко облекло и изхарчи почти хиляда долара за подходящи за един мениджър дрехи.
Грейс му помогна да направи избора си. Тя настоя и какво да облече днес. Само да не му се превърне в навик, добави после.
Вълнен панталон, син пуловер, бежово сако, вратовръзка с индийски мотиви.
По обед Уелкъм стоеше в коридора и гледаше през остъклената врата, отпуснал ръце встрани до тялото си — не пъхнати в джобовете, защото беше военен от американския флот и знаеше как да стои мирно, когато един блед дребен човечец на име Боуригард се приближи до вратата и му каза, че е време да отива на работа.
— Как се оправя той? — попита Хейс.
Той закопчаваше ризата си и се готвеше да излезе от апартамента й.
— Добре. Върви. За да раздвижва крака си.