Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Трябва да ви претърся — каза той. — Всичките.
— Аз съм чист — отговори Рурк.
— Нали си искаш камъните? Още не си ги получил.
Двамата слязоха от форда. Нол претърси всички.
Никой не носеше оръжие.
Нол тръгна към кофата. Фаровете светеха ярко и той се почувства като пеперуда, прикована с карфица.
Къде ли е Уелкъм? Нол надникна отвъд каменната стена, но видя само мъглата. Вече беше стигнала до плажа, виеше се около Сийл Рок и пъплеше нагоре по скалите.
Той махна капака
Уелкъм беше зад стената на достатъчно голямо разстояние, за да не го осветяват фаровете. Никой не го забеляза. Наблюдаваше как Нол бръкна в кофата.
Нол извади пластмасовата пушка. Беше с гръб към колите, а лицето му — в сянка, Уелкъм не видя изражението му, но си го представи.
Нол остави пушката и извади кадифената кесия. Развърза я, погледна вътре, дори пъхна ръка, за да се увери.
Уелкъм видя как раменете му се отпуснаха. По движенията на тялото му човек можеше да се досети какво е намерил в кесията.
Рурк стоеше до мустанга и крещеше нещо на Нол.
Нол завърза кесията. Взе пластмасовата пушка, изправи рамене и се обърна с лице към фаровете на колите.
А зад стената Уелкъм сложи ръка върху колта.
Рурк забеляза, че наоколо не се виждат други коли. Как ли щеше да се измъкне Нол с парите? И къде беше съдружникът му?
Но това си беше работа на Нол. Въпросът беше, че се бавеше прекалено дълго пред кофата за боклук, с гръб към тях, осветен от фаровете.
Рурк излезе от форда си.
— Какво ще ми донесеш? — провикна се той.
Нол се обърна. В дясната си ръка държеше пушка с две къси цеви, а в лявата — кесията.
Протегна ръката с кесията и отговори:
— Това.
Кармен Галарио Санчес беше сама зад касата в ресторанта си. Вътре беше тихо и повечето столове бяха вдигнати на масите.
Грамадният американец влезе и се строполи на пода. Беше завързан, изподран, окървавен и задъхан. Макар че беше едър, тя не се уплаши. Той беше в такова състояние, че не можеше да й направи нищо. Кармен взе един кухненски нож и преряза шнура на краката и ръцете му.
— Ще извикам полицията — каза тя. И линейка.
— Зарежи тези дивотии — рече Хармън. — Къде е телефонът?
69.
Нол погледна в кадифената кесия и видя шепа обикновени камъчета, големи колкото грахови зърна. Детска пушка и камъчета.
Трябваше да ги даде на Уелкъм. Той бе донесъл точно каквото бе обещал. Камъни. И оръжие.
И те бяха в кофата.
„Ще се погрижа за теб“, бе казал Уелкъм.
Е, направи го, помисли си Нол. Много се погрижи за мен, няма що.
— Какво
Нол вдигна кадифената кесия и отговори:
— Това.
— Камъните — каза Рурк.
— Парите — напомни му Нол.
— Джералд, парите — заповяда Рурк и Джералд извади куфара от предната седалка на исузуто.
Той го показа на Рурк и го понесе към Нол.
Нол изчисли, че между него и колите има около осемдесет-деветдесет крачки. Джералд измина половината разстояние и сложи куфара на земята.
— Назад — каза Нол и размаха пластмасовата пушка.
Джералд отстъпи.
— Камъните — повтори Рурк. — Веднага.
Нол не откъсваше очи от тях, докато вървеше към куфара. Той остави кадифената кесия на асфалта и взе куфара.
Джералд се приближи и вдигна кесията. Развърза панделката и погледна вътре.
Нол наблюдаваше големите ръце на Джералд и се зачуди какво ли ще изпита, ако азиатецът впие пръсти в гърлото му. Почувства се гол и сам. Дълбоко в себе си усети хлад, мрак и безнадеждност.
Джералд продължаваше да гледа в кесията. Нол насочи пластмасовата пушка, готов да изиграе най-големия номер в живота си.
— Добре — рече Джералд през рамо на Рурк. — Всичко изглежда наред.
Наред ли? — изуми се Нол. Какво му е наред?
Джералд затвори кесията. Нол грабна куфара и тръгна към каменната стена. Не знаеше какво ще се случи в следващия миг, но каквото и да станеше, той искаше парите да бъдат у него.
Джералд завърза панделката на кесията.
Господи, да не е сляп? — зачуди се Нол. Възможно ли е? Наистина ли не разбра какво има вътре?
Рурк протегна ръце, като подкани Джералд да му хвърли кесията.
В този миг Уелкъм се изправи с пистолет в ръка и прескочи каменната стена.
— Спокойно, не се вълнувайте — рече той. — Както е казал мъдрецът, можеш да бъдеш герой или да доживееш дълбоки старини, но не и двете.
Телефонът в дома на Рурк звънеше ли звънеше. Каквото има да става, помисли си Хармън, ще става скоро.
Затвори и се обади на „Справки“.
— Искам да се обадя на един телефон в кола. Знам само името и не ми отказвай да ми съобщиш номера, защото въпросът е на живот и смърт.
От другата страна настъпи мълчание. Хармън знаеше, че служителката се колебае дали да не го отреже.
— Името — рече накрая тя.
— Рурк, запетая Евън. Искаш ли да ти го кажа буква по буква?
70.
Уелкъм излезе на светлината на фаровете и застана в средата.
Благодаря ти, стари приятелю, помисли си Нол. Щях да се оправя и сам.
— Остави долу пушката — каза му Уелкъм.
Нол се зачуди дали да не му изиграе някой номер. С детската пушка, за която Уелкъм знаеше, че е пластмасова.