Диамантите на Рурк

Финч Филип

Джералд стигна до една застлана с чакъл отбивка от страната на океана. Спря там и слезе от колата. Приближи се до края на скалата. Океанът беше далече долу. Белите гребени на вълните образуваха тънка къдрава ивица в подножието на скалите, където се разбиваше прибоят. Плисъкът им достигаше до него по-скоро като съскане, което ту се усилваше, ту стихваше.

— Оттук — рече Уелкъм.

Джералд извади голяма картонена кутия от задната седалка на исузуто и я занесе до ръба на скалата.

Вътре имаше двадесет-тридесет топки, големи колкото ябълки,

от нещо като тесто. Уелкъм бръкна в кутията и извади една. Направи крачка назад, после пак напред и хвърли топката. Тя сякаш се задържа за миг във въздуха, сетне започна да пада към океана. Водата се набразди и я погълна.

Джералд също взе една от топките и я запрати към хоризонта на запад. Тя се скри от погледа им, преди да започне да пада, и Уелкъм хвърли още една.

Отначало изпита странно чувство. Подобно на пистолета магнум, пластичният експлозив беше нещо, което човек мислеше, че му се полага, но не може да си вземе обратно, след като се раздели с него. Иска ти се да запазиш поне един-два килограма, защото никога не знаеш кога би могъл да ти послужи.

Но Уелкъм съзнаваше, че в живота идва време, когато трябва да се откажеш от удоволствията и да продължиш по-нататък.

Щом стигнаха почти до дъното на кутията, двамата започнаха да мятат топките бързо, като хвърляха една и мигновено взимаха друга. Във въздуха имаше седем-осем наведнъж — някои още описваха дъга нагоре, други падаха. Накрая в кутията не остана нищо.

— Има ли кабелна телевизия в Оклахома? — попита Рой.

— Не, там има само ферми — отговори Мери. — На сто километра от Тулса дори не се хваща местна телевизия, ако времето е лошо.

Бяха се върнали в къщата в Сан Пабло и Мери опаковаше съдовете и приборите от кухнята. Нол влезе, като буташе ръчна количка.

— По дяволите кабелната телевизия, ще си купим чиния — рече той.

— Каква чиния? — попита Рой.

— Сателитна антена. С нея ще приемаме всички програми, дори новините от Москва, ако искаш.

— Страхотно — отговори Рой.

Нол изкара количката навън. Закара я до закаченото за микробуса ремарке, разтовари кашоните и пак се върна в къщата.

Точно в този миг навън се чуха три изсвирвания с клаксон.

— Това са те — каза Нол.

— Върви — рече Мери. — Аз ще довърша.

— Ти приготви кашоните, а аз ще ги натоваря, щом се върна.

— Аз ще ги натоваря. Когато се върнеш, ще бъдем готови да тръгнем.

— Сигурна ли си?

— Да.

— И аз.

Нол целуна Мери и Рой и добави:

— Няма да се бавя.

— Съни — попита Мери. — Наистина ли искаш да купуваш сателитна антена?

— Защо? Имаш нещо против ли?

— И без това прекалено много гледаме телевизия. Мислех си, че след като нямаме кабелна телевизия, няма да прекарваме толкова много време пред екрана. И ще заживеем по друг начин.

Нол се приближи до нея. Долепи длани до бузите й, погледна я в очите и нежно потърка веждите й. Без да бърза. Целуна я, прегърна

я, сетне пак я целуна.

— О, това със сигурност ще стане — каза той. — Наистина ще заживеем по друг начин.

— Кога си бил за последен път на остров Самоа? — попита Уелкъм.

Той седеше до Джералд в исузуто. Чакаха Нол.

— Когато навърших осемнадесет години — отговори Джералд. — Върнахме се за Коледа.

— Хубаво ли е там?

— Не е хубаво. Там е приказно.

— И аз така предполагам.

— Искаш ли да отидеш на Самоа?

— Мислил съм да поживея на някой остров.

— Хубава идея.

— Да седя на плажа, да гледам вълните, да размишлявам за живота. Да си мисля къде ще отида после.

— Ще ти хареса. Постой няколко седмици на спокойствие.

— Всъщност имам предвид осем-девет месеца.

Джералд се замисли, сетне попита:

— Ще седиш сам на плажа осем-девет месеца?

— Не — отговори Уелкъм. — Няма да съм сам.

Значи ще бъде с онази лисица, помисли си Джералд.

Осем-девет месеца на плажа като по филмите. Господи!

— В такъв случай — рече той — наистина ще се забавляваш.

Нол се появи на прага на къщата и тръгна към тях. Уелкъм му отвори да седне на задната седалка. Джералд подкара на изток, към градчето Уолнът Крийк.

Той свърна в паркинга пред банка „Крокър“. Хубава банка в предградията, голям паркинг, много места. Джералд спря до един нов бял линкълн континентал, зад чийто волан седеше Анди Попс. В скута му имаше дипломатическо куфарче.

Всички излязоха и застанаха на слънчевата светлина. Анди Попс държеше куфарчето.

— Ето ни отново — каза Уелкъм.

— Да не би да ви става скучно? — попита Анди Попс.

— Напротив — отговори Уелкъм.

Да се отърват от скъпоценните камъни не представляваше проблем на теория. Анди Попс щеше да ги купи. Само че искаше сделката да се състои извън склада, пък и Нол, Уелкъм и Джералд отказаха да влязат в негова територия с камъните и без никаква гаранция.

На Джералд му бе хрумнала една идея, докато гледаше Рурк в банката в Томалес. Стаичката със сейфове беше неутрална територия. Там имаше банкови служители, охрана, клиенти и камери. За още по-сигурно, тримата разделиха камъните на шест пакетчета, които трябваше да продадат в шест поредни дни. Пакетчетата се съхраняваха в различни банки, а Анди Попс имаше сметки във всяка от тях.

Днес беше последният ден.

Влязоха в банката заедно. Помощник-управителката ги заведе в стаичката със сейфовете. Нол й даде ключа, измъкна кутията и я притисна до гърдите си. В помещението имаше само едно гише и два стола и четиримата изпълниха останалото пространство. Нол седна на единия стол, а Анди Попс — на другия.

Анди отвори куфарчето и извади везната, лупата и пинцетите си. Нол измъкна кесията от кутията.

Изсипа скъпоценните камъни в шепата си, после внимателно ги струпа на купчинка върху гишето.