Добри поличби
Шрифт:
На главата му беше нахлупена островърха шапка с надпис „Интернешънъл експрес“, изписан с големи бели букви.
Беше невъоръжен, но никой не го докосна. Никой дори не насочи дуло към него. Просто го зяпаха.
Дребосъкът се огледа из стаята, взря се в лицата, а после отново погледна папката си; след това се запъти право към Рижата, която продължаваше да си седи на високото столче.
— Пратка за вас, госпожице — доложи той. Рижата пое пакета и започна да развързва канапа. Човекът от „Интернешънъл експрес“ се изкашля дискретно и поднесе на журналистката добре омачкана разписка за получаване и жълта
— Трябва да се подпишете, госпожице. Ето тук. Напишете пълното си име ето тук с печатни букви и се подпишете там долу.
— Разбира се. — Рижата се подписа нечетливо, после написа името си. Името, което написа, не беше Кармин Зуигибър. Беше много по-кратко.
Мъжът й благодари любезно и тръгна да излиза, като си мърмореше: „Брей че хубаво местенце си имате тука, господа, все се каня да дойда тука на почивка, извинете за безпокойството, ще прощавате, сър…“ И излезе от живота им също толкова бодро, както бе влязъл.
Рижата доотвори пакета. Хората се скупчиха наоколо, за да виждат по-добре. Вътре в пакета имаше голям меч.
Тя го огледа. Беше много прав меч, дълъг и остър; изглеждаше хем стар, хем неизползван; по него нямаше никакви орнаменти, нищо впечатляващо. Това не беше вълшебен меч, не беше мистично оръжие, притежаващо сила и мощ. Съвсем отявлено си беше меч, създаден да сече, кълца, реже, за предпочитане да убива, е, ако не успее, поне да осакатява невъзвратимо, безчет хора при това. Излъчваше смътна аура на омраза и заплаха.
Рижата стисна дръжката в десницата си с изящен маникюр и я вдигна на равнището на очите си. Острието проблясна.
— Доообре! — възкликна тя и слезе от високото столче. — Най-сетне.
Тя допи коктейла си, метна меча на рамо и огледа озадачените отряди, които вече я бяха заобиколили отвсякъде.
— Извинявайте, че ви зарязвам така, сладури — каза тя. — Щеше да ми е много приятно да поостана и да ви опозная по-добре.
Мъжете в стаята изведнъж осъзнаха, че хич не им се иска да я опознаят по-добре. Красотата й беше като тази на горския пожар: нещо, на което трябва да се възхищаваш от разстояние, но не и отблизо.
Тя вдигна меча и се усмихна — усмивката й беше като нож.
В стаята имаше известно количество пушки. Бавно, с треперене те се прицелиха в гърдите й, в гърба й, в главата й. Обкръжиха я напълно.
— Не мърдай! — гракна Педро.
Всички закимаха.
Рижата сви рамене. И пристъпи напред.
Всички пръсти натиснаха спусъците сякаш по своя собствена воля. Олово и миризма на кордит изпълниха въздуха. Чашата на Рижата се разби, както я държеше. Здравите огледала в стаята избухнаха в смъртоносни осколки. Част от тавана се срути.
А после всичко свърши.
Кармин Зуигибър се извърна и огледа труповете наоколо, сякаш нямаше ни най-малка представа как така са се появили там.
Облиза пръсналата по опакото на дланта й кръв — чужда — с ален, котешки език. После се усмихна.
И излезе от бара, а токчетата й тракаха по плочките като ударите на далечни чукове.
Двамата почиващи изпълзяха изпод масата и огледаха касапницата.
— Нямаше да стане така, ако бяхме заминали за Торемолинос, както обикновено — рече жално тя.
— Чужденци — въздъхна той. — Те просто не са като нас,
— Значи решено. Следващата година заминаваме за Брайтън — заяви госпожа Трелпал, без изобщо да осъзнава важността на току-що случилото се.
То означаваше, че следваща година няма да има. Доста намаляваше шансовете да има и кой знае каква следваща седмица.
Четвъртък
В селото се беше появил нов човек.
Новите винаги бяха източник на интерес и размисъл за Ония 24 , но този път Пепър бе донесла впечатляваща новина.
24
Нямаше значение как четиримата бяха наричали бандата си през годините; честите промени на името обикновено зависеха от онова, което Адам случайно бе чел или разгледал предния ден (Отрядът на Адам Йънг: Адам и Ко; Бандата на Варовиковата дупка; Твърде известната четворка; Легионът на истинските супергерои; Бандата от кариерата; Тайната четворка; Тадфийлдското общество за правосъдие; Галаксионерите; Четиримата справедливци, Бунтарите). Всички останали мрачно ги наричаха „Ония“, най-накрая и те започнаха да си викат така.
— Нанесла се е в Джасмин котидж и е вещица — съобщи им тя. — Знам, защото госпожа Хендерсън й чисти и е казала на майка ми, че тя получава вестник за вещици. Освен това получава и цял куп обикновени вестници, но получава и този специалния, дето е за вещици.
— Баща ми казва, че вещиците не съществуват — заяви Уенслидейл, който имаше руса чуплива коса и гледаше сериозно на живота през чифт очила с дебели стъкла и черни рамки. Убеждението, че навремето е бил кръстен Джереми, беше широко разпространено, но никой никога не използваше това име — дори и родителите му, които го наричаха Малкия. Правеха го с подсъзнателната надежда, че току виж схване намека — Уенслидейл създаваше впечатление, че се е родил на духовна възраст четирийсет и седем години.
— Не виждам защо пък да няма — възрази Брайън, който имаше широко и весело лице под очевидно трайния слой мръсотия. — Не виждам защо пък вещиците да си нямат собствен вестник. Със статии за най-последните магии и тъй нататък. Баща ми получава „Въдичарска поща“, а се хващам на бас, че вещиците са повече от въдичарите.
— Казва се „Психоновини“ — намеси се Пепър.
— Това не е за вещици — обади се Уенслидейл. — Леля ми го получава. То е за извиване на лъжици и врачуване и за хора, дето си мислят, че в някой друг живот са били кралица Елизабет Първа. Всъщност вещици вече няма. Хората, като измислили лекарствата и прочие, им казали, че вече нямат нужда от тях, и почнали да ги горят.
— Може да има снимки на жаби и тям подобни — размишляваше Брайън, на когото никак не му се щеше добрата идея да отиде нахалост. — И… и полеви изпитания на метли. И котешка рубрика.
— Във всеки случай може пък леля ти да е и вещица — рече Пепър. — Тайно. Може през целия ден да ти е леля, а нощем да си вещерства на поразия.
— Не и моята леля — рече мрачно Уенслидейл.
— И рецепти — продължаваше Брайън. — Нови приложения на жабешките остатъци.