Добри поличби
Шрифт:
Всъщност беше ужасно красив. А тъкмо около това село беше направо великолепен. Ако Търнър и Ландсиър бяха засекли в някоя кръчма Самюъл Палмър и се бяха спогодили, а после бяха хванали Стъбс да нарисува конете, пак нямаше да е толкова хубав.
А беше потискащо, защото тъкмо тук щеше да стане онова. Поне според Агнес. Пишеше го в книгата, която тя, Анатема, бе позволила да се загуби. Разбира се, фишовете бяха у нея, но просто не беше същото.
Ако в този миг Анатема владееше напълно собствените си мисли — а покрай Адам никой никога не владееше напълно собствените си мисли, —
— Страшна работа! — възкликна Адам. Размишляваше наум как може да се използва книга с прави и акуратни предсказания. — Вътре пише кой ще спечели националната купа, нали така?
— Не — отвърна Анатема.
— За космически кораби пише ли?
— Не много — призна Анатема.
— За роботи? — попита с надежда Адам.
— Съжалявам.
— На мен тогава не ми звучи много точно — рече Адам. — Не виждам за какво бъдеще пише в нея, щом като няма роботи и космически кораби.
„За бъдеще, траещо около три дена — помисли си мрачно Анатема. — За това пише в нея.“
— Искаш ли лимонада? — предложи тя.
Адам се подвоуми. После реши да хване бика за рогата.
— Виж к’во, извинявай, че те питам, ама такова, ако въпросът не е много личен, ти вещица ли си?
Анатема присви очи. Госпожа Хендерсън и нейното ровичкане бяха дотук.
— Някои хора може да го наричат така — рече тя. — Всъщност съм окултистка.
— О, добре. Значи всичко е наред — живна Адам. Тя го изгледа от горе до долу.
— Нали знаеш какво е окултистка?
— О, да — заяви уверено Адам.
— Е, щом вече си по-щастлив — рече Анатема, — заповядай, влез. И аз бих пийнала една… Адам Йънг?
— Да?
— Ти си мислеше: „Нищо им няма на очите ми, какво ги е зяпнала така“, нали?
— Кой, аз ли? — виновно рече Адам.
Кучето правеше проблеми. Не искаше да влезе в къщата. Приклекна на прага и заръмжа.
— Хайде де, глупаво куче такова — подкани го Адам. — Това е просто старият Джасмин котидж — той погледна засрамено Анатема. — Обикновено прави каквото му кажа, и то веднага.
— Можеш да го оставиш в градината — предложи Анатема.
— Не — възрази Адам. — Каквото му кажа, това трябва да прави. Чел съм го в една книга. Обучението е нещо много важно. Всяко куче може да бъде обучено, така пишеше. Баща ми каза, че мога да го задържа само ако е добре обучено. Хайде, Куче. Влизай вътре.
Кучето изскимтя и го изгледа умолително. Късата му опашка удари два-три пъти пода.
Гласът на Господаря.
Изключително неохотно, сякаш влизаше в раззината паст на хала, то се промъкна през прага.
— Готово — рече гордо Адам. — Браво на момчето.
И още едно късче от Ада беше изпепелено…
Анатема затвори вратата.
Над вратата на Джасмин котидж открай време висеше подкова — още от времето на първия обитател, преди векове; по онова време върлувала Черната смърт и човекът решил да се защитава по всички възможни начини.
Подковата беше ръждясала и наполовина покрита с патината на вековете. Така че и двамата нито се замислиха,
Какаото на Азирафел се беше вледенило.
Единственият звук в стаята беше сегиз-тогиз шумоленето на преобърната страница.
Мине се, не мине, на вратата започваше да се хлопа, когато се случеше потенциалните купувачи на „Интимни книги“ в съседство да объркат входа. Той не им обръщаше никакво внимание.
А от време на време едва се сдържаше да не изругае.
Всъщност Анатема още не беше успяла да се почувства у дома си в новата къща. Повечето от уредите й бяха струпани на масата. Изглеждаше интересно. Всъщност изглеждаше така, сякаш някой вуду-жрец току-що е изкупил магазин за научна апаратура.
— Прекрасно! — възкликна Адам, ръчкайки из купчината. — Какво е това трикракото?
— Магодолит — обади се Анатема от кухнята. — С него се проследяват лей-линиите.
— А те какво са? — Тя му обясни.
— Брей! — възкликна той. — Верно?
— Да.
— И са навсякъде?
— Да.
— Никога не съм ги виждал. Да се шашардисаш — навсякъде гъчкано със силови линии, пък аз да не съм ги забелязал.
На Адам не му се случваше често да слуша, но този ден прекара най-завладяващите двайсет минути в живота си. В семейство Йънг никой не чукаше на дърво, нито плюеше през рамо. Единственият уклон в свръхестествена посока беше неохотната преструвка — когато Адам беше по-малък, — че Дядо Коледа влизал през комина 26 .
Беше гладен за всичко по-окултно от Фестивала на жътвата. Думите й попиваха в ума му като вода в тесте попивателна хартия.
26
Ако Адам по онова време владееше напълно силата си, Коледата на семейство Йънг щеше да бъде провалена от откритието, че в тръбата на парното е заседнал труп на дебелак.
Кучето лежеше под масата и ръмжеше. Започваха да го мъчат сериозни съмнения в него си.
Анатема вярваше не само в лей-линиите, но и в тюлените, китовете, велосипедите, дъждовните гори, пълнозърнестите самуни, рециклираната хартия, вън белите южноафриканци от Южна Африка и вън американците от практически навсякъде, та чак до Лонг Айлънд включително. Тя не разделяше вярванията си. Те бяха споени във всеобхватна, сплотена увереност, в сравнение с която вярата на Жана д’Арк си беше несериозна прищявка. Погледнато в мащаб преместване на планини, тя ги местеше поне с 0,5 алпа 27 .
27
Може би си заслужава да отбележим, че повечето човешки същества рядко постигат повече от 0,3 алпа (трийсет сантиалпа). Адам вярваше в разни неща в мащаб от два до петнайсет хиляди шестстотин и четирийсет Евереста.