Добри поличби
Шрифт:
— Сигурно работата ви е много вълнуваща, винаги съм си го мислела — рече сестра Мери. Господин Йънг като че ли беше доволен. Не всеки можеше да оцени най-стимулиращите страни на ценовото счетоводство.
— Предполагам, че е много по-различно от предишното ви работно място — продължи сестра Мери.
— Предполагам — отвърна господин Йънг, който изобщо не се бе замислял над това. В Лутън, доколкото си спомняше, беше горе-долу същото като в Тадфийлд. Същите плетове между къщата ти и гарата. Същите хора.
— Например по-високи сгради — отчаяно добави сестра
Господин Йънг я погледна втренчено. Единствената висока сграда, за която се сещаше, бяха офисите „Алианс“ и „Лестър“.
— Вие сигурно ходите на много градински партита — предположи монахинята.
А-ха. Тука вече стъпваше на по-твърда почва. Дирдри много си падаше по такива работи.
— Много — рече той с чувство. — Дирдри им вари мармалад, нали се сещате. А пък на мен обикновено ми се налага да помагам за Белия слон.
За този аспект на обществото около Бъкингамския дворец сестра Мери никога не се бе досещала, макар дебелокожото да се вписваше идеално в него.
— Предполагам, че това е нужната дан — рече тя. — Четох, че тия чуждестранни владетели й подарявали какво ли не.
— Моля?
— Голям фен съм на кралското семейство, да знаете.
— О, и аз — отвърна господин Йънг и с благодарност скочи върху този нов плаващ леден блок в объркващия поток на съзнанието. Да, с кралското семейство поне си наясно с положението. С истинските му членове, естествено, дето наблягаха на махането с ръка и откриването на мостове. Не ония, дето по цяла нощ се шматкаха по дискотеките и повръщаха върху папараците 7 .
7
Може би тук си струва да споменем, че господин Йънг си мислеше, че папараци е вид италиански линолеум.
— Много хубаво — рече сестра Мери. — Мислех си, че вашите хора не си падат особено по тях — с всички тия революции и изхвърляне на чаени сервизи в реката…
И тя продължи да бърбори, насърчавана от наставленията на Ордена членовете му винаги да огласяват всичко, което им дойде наум. Господин Йънг бе попаднал в небрано лозе, но вече беше твърде уморен, за да се притеснява особено. Религиозният живот вероятно правеше хората малко странни. Искаше му се госпожа Йънг да се събуди. И тогава една от думите, произнесена от сестра Мери, както си нареждаше, отекна в ума му с пълен с надежда акорд.
— Има ли някаква възможност да получа евентуално чаша чай, може би? — плахо попита той.
— Леле-мале — възкликна сестра Мери и ръката й отхвръкна към устата й. — Ама къде ми е умът? Господин Йънг не каза нищо.
— Веднага ще се погрижа за това — рече тя. — Сигурен ли сте обаче, че не искате кафе? На горния етаж имаме от ония автомати…
— Чай, моля — прекъсна я господин Йънг.
— Ама да ви кажа, направо сте си станали цял англичанин — весело подметна сестра Мери и изскочи навън.
Господин Йънг, оставен насаме със спящата си съпруга и двете
Той въздъхна.
Тъкмо тогава бебе А се събуди и нададе наистина страхотен вой.
На господин Йънг от години не му се бе налагало да успокоява ревящо бебе. Пък и поначало никога не се бе изявявал особено добре в това. Той поначало си уважаваше сър Уинстън Чърчил и да пляскаш негови по-маломерни версии по дупето, винаги му се бе струвало проява на грубост.
— Добре дошъл в света — рече той уморено. — Почакай и ще му свикнеш.
Бебето затвори уста и го загледа на кръв, сякаш той беше някой непокорен генерал.
Сестра Мери избра тъкмо този момент да влезе с чая. Сатанистка-несатанистка, тя бе намерила и чиния и бе подредила върху нея бисквити с глазура. Бяха от ония, които можете да откриете само на дъното на някои бисквитиери. Тия на господин Иънг бяха розови досущ като хирургическо приспособление, а върху тях с бяла глазура бе изрисуван снежен човек.
— Предполагам, че вие обикновено не ядете такива — рече тя. — Вие им казвате дребни сладки. Ние ги наричаме бис-кви-ти.
Господин Йънг тъкмо бе отворил уста да обясни, че да, и той ги нарича точно така, и така ги наричат дори и в Лутън, когато вътре се втурна втора монахиня, останала съвсем без дъх.
Тя погледна сестра Мери, разбра, че господин Йънг никога през живота си не е виждал вътрешността на пентаграм, и се ограничи само с това да посочи бебе А и да намигне.
Сестра Мери кимна и й намигна в отговор.
Монахинята изкара бебето навън.
От гледна точка на методите за междучовешка комуникация намигането е нещо доста широкообхватно. С едно намигване можеш да кажеш много неща. Например намигането на новата монахиня каза следното:
„Къде се губиш, по дяволите? Бебе Б се роди, готови сме да направим размяната, а ей те тебе тука в тая стая, дето си нямаш работа, заедно със Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, чайче си пийваш. Ти разбираш ли, че едва не ме застреляха?“
А според нея намигането на сестра Мери означаваше:
„Ето го Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака, а сега не мога да говоря, защото има външен човек“.
Докато сестра Мери, от друга страна, си бе помислила, че намигането на санитарката изразява по-скоро следното:
„Браво на тебе, сестра Мери, сменила си бебетата сам-самичка. А сега ми предай излишното дете, аз ще го отстраня и ще те оставя да си пиеш чая с Негово кралско превъзходителство Американската култура.“