Добри поличби
Шрифт:
Веднъж Азирафел се бе опитал да му го обясни. Цялата работа, беше казал той — някъде към 1020 г., по времето, когато сключиха малкото си Съглашение, — цялата работа беше в това, че когато един човек е добър или лош, това е, защото той така иска. Докато на хора като Кроули и, разбира се, на него самия им е отредено какви да бъдат още от самото начало. Хората не могат да станат истински светци, бе казал той, освен ако не разполагат и с възможността да са отявлено порочни.
Кроули мисли доста време над това и някъде към 1023 година му рече:
— Я задръж, този номер става само ако всички имат равни възможности
— Ах — беше рекъл Азирафел, — тъкмо това му е хубавото. От колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш.
— Смахната работа — отвърна Кроули.
— Не, неизразимо велика — възрази Азирафел. Азирафел. Врагът, естествено. Но му беше враг вече от шест хиляди години и това го превръщаше в своего рода приятел.
Кроули се протегна и вдигна телефона в колата. Да си демон, разбира се, предполагаше липса на свободна воля. Но не можеше да се мотаеш толкова дълго сред хората и да не се понаучиш на туй-онуй.
Господин Йънг не беше особено въодушевен нито от Дамиан, нито от Пелин. Нито от което и да било от останалите предложения на сестра Мери Бъбрива, покрили половината Ад и по-голямата част от Златните години на Холивуд.
— Е — рече тя най-накрая леко обидена, — според мен на името Ерол нищо му няма. Или пък на Кари. Много хубави американски имена. И двете.
— На мене ми харесват… така, по-традиционните имена — обясни господин Йънг. — Ние в нашето семейство винаги сме носили хубави, прости имена.
Сестра Мери грейна.
— Точно така. Ако ме питате мен, старите имена са си най-хубави.
— Някое прилично английско име, като имената в Библията — продължи господин Йънг. — Матю, Марк, Люк или Джон 10 — произнесе той замислено. Сестра Мери потръпна. — Само дето всъщност никога не са ми звучали много по библейски, да ви кажа — додаде той. — По ми звучат като каубои и футболисти.
10
Английските версии на имената на евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан — бел.прев.
— Саул е хубаво име — примири се сестра Мери.
— Не ща да е твърде старомодно — заяви господин Йънг.
— Или пък Каин. Наистина, колко модерно звучи — Каин — пробва сестра Мери.
— Хммм… — господин Йънг май се съмняваше.
— Или пък винаги бихте могли да го кръстите… винаги бихте могли да го кръстите Адам — предложи сестра Мери. „Това трябва да е достатъчно безопасно“, помисли си тя.
— Адам? — рече господин Йънг.
Щеше да е хубаво да си мислим, че монахините сатанистки дискретно са дали излишното бебе — бебе Б — за осиновяване. Че то е расло като нормално, щастливо, весело дете, дейно и жизнено, а след това е станало нормален и достатъчно доволен от живота гражданин. Може би тъкмо така и е станало.
Оставете ума си да размишлява над наградата му за правопис от началното училище; с нищо незабележимите му, макар и доста приятни студентски години; работата му в счетоводния отдел на Строителното дружество
На нас и без това вашата версия ни харесва повече. Сигурно тропическите му рибки печелят награди.
В една малка къщичка в Доркинг, графство Съри, прозорецът на спалнята светеше.
Нютон Пълсифър беше на дванайсет години, кльощав, очилат. Трябваше да си е легнал още преди часове.
Майка му обаче бе убедена, че чедото й е гений, и го оставяше да стои до късно, за да се занимава с „опитите“ си.
Опитът, който провеждаше в момента, се състоеше в сменянето на щепсела на прастарото бакелитово радио, което майка му му беше дала да си играе. Той седеше с достойнство зад онова, което гордо наричаше „работното си бюро“ — очукана стара маса, покрита с навита на спирали тел, батерии, мънички електрически крушки и кварцов детектор домашно производство, който така и не проработи. Бакелитовото радио Нютон също още не беше успял да накара да проработи, но той и без това комай не можеше да докарва работите чак дотам.
Три леко разкривени модела на самолети висяха от тавана на памучни конци. Дори случаен наблюдател би забелязал, че са правени от човек хем старателен, хем много внимателен, хем такъв, дето никак не го бива да прави модели на самолети. Нютон безнадеждно се гордееше с всички тях, дори и със „Спитфайъра“, чиито крила съвсем за нищо не ставаха.
Той бутна очилата на носа си, присви очи, огледа щепсела и остави отвертката.
Този път хранеше големи надежди; беше следвал всички инструкции за смяна на щепсели, изредени на пета страница от „Книга по практическа електроника за всяко момче. Сто и едно безопасни и образователни неща, които можете да направите с електричеството“. Беше свързал точните цветни жици с точните щифтове; беше проверил дали бушоните са с точния ампераж; всичко беше завинтил където трябва. Засега никакви проблеми.
Включи щепсела в гнездото. После включи радиото.
Всички лампи в къщата угаснаха.
Нютон се ухили гордо. Надобряваше. Последния път беше потопил в тъмнина цял Доркинг, а после дойде човек от енергото да си поприказва с майка му.
Той питаеше изгаряща, ала напълно несподелена страст към електрическите машинки. В училище имаха компютър и половин дузина любознателни деца оставаха след часовете да правят разни неща с перфокарти. Когато учителят, отговарящ за компютъра, най-сетне бе отстъпил пред Нютоновите горещи молби и Нютон се присъедини към тази групичка, той успя да пъхне в машината само една мъничка картичка. Компютърът я сдъвка и се задави с нея — фатално.
Нютон беше убеден, че бъдещето е в компютрите и че когато то дойде, той ще бъде готов — на предната линия на новите технологии.
Бъдещето имаше собствено мнение по въпроса. Всичко го пишеше в Книгата.
„Адам“ — помисли си господин Йънг. Опита се да го произнесе, да види как звучи.
— Адам. Хммм…
Той се вгледа в златните къдрици на Сатаната, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака.