Досиетата „Орегон“

Cussler Clive

— И не само вашата — каза банкерът Хершел. — Ние купихме и продадохме немско злато на стойност двадесет милиарда долара и голяма част от него се изпари в проектиране, разработка, поддръжка и интеграция на софтуерни приложения. Ще трябва да източим сметките на вложителите си, за да ги върнем. Ще има фалити на банки навсякъде в Съединените щати. Отново ще настъпи Голямата депресия.

В залата настана унило мълчание, присъстващите обмисляха казаното. Бяха твърде млади, за да си спомнят депресията, обхванала света през двадесетте и тридесетте години на миналия век, но бяха чували разкази на свидетели — дядовци и други роднини. Този път обаче положението щеше да е много по-лошо, защото световната

икономика беше взаимно свързана. Неколцина дори се замислиха какво ще се случи, след като те и държавите им понесат загубите. Всяка нация щеше да се бори да осигури народа си и международната помощ щеше да спре. Колко хора щяха да умрат в развиващите се страни, защото банкерите на тази маса бяха продали взето назаем злато, за да станат по-дебели портфейлите им?

— Има ли начин да разубедим германците? — попита след няколко минути един.

— Може да опитаме — отвърна друг, — но те трябва да се грижат за собствените си интереси. Златото трябва да им бъде върнато или ще бъдем изправени пред неплатежоспособност и вероятно метежи, дори бунтове.

Фолкман остави разговорът да продължи още няколко минути, слушаше как банкерите се чудят как да спасят себе си, банките си и света. Но нямаха отговори и отново млъкнаха. Накрая Фолкман помоли Брус, представителя на мините в Южна Африка, да излезе.

Щом Брус излезе, банкерите насочиха вниманието си към Фолкман. Той мълчеше, чакаше някой да му зададе въпроса, на който всички се молеха да има отговор.

— Повикахте ни тук, защото имате решение, така ли? — попита накрая един англичанин, изпълнителен директор на една шестте най-големи банки на света.

— Да — отвърна Фолкман и чу как всички въздъхнаха облекчено.

Написа съобщение на джобния си компютър и след миг вратите на залата се отвориха. Мъжът, който влезе, крачеше със самочувствие, каквото банкерите никога не биха демонстрирали като фасада, за да прикрият несигурността си. Вървеше спокойно и с високо вдигната глава. Беше на техните години, петдесет и няколко, може би малко по-млад. Трудно беше да се определи възрастта му. На лицето му нямаше бръчки, но очите му бяха като на старец. Късо подстриганата му щръкнала кестенява коса беше прошарена. За разлика от банкерите, той не излъчваше самодоволството на човек, който има право на това, чувството за превъзходство, произтичащо от илюзията за богатство и власт. И безспорно имаше силно присъствие и излъчваше сила. Веднага се превърна в център на внимание, без още да е проронил и дума.

— Господа — каза Фолкман, когато непознатият седна до него. — Това е Антон Савич, бивш служител в съветската Агенция за природни ресурси. Сега е частен консултант.

Никой не каза нищо, никой не помръдна. Не разбираха защо бившият руски функционер е тук.

— От известно време знаех, че ще се случи нещо подобно, и тайно правех планове — продължи Фолкман. — Предложението ми няма да бъде обсъждано, нито оспорвано. Това е единствената ни възможност и когато приключа, всеки от вас ще се съгласи без възражения. Господин Савич ще опише в общи линии детайлите.

Без да става — говореше непринудено, с ръка, преметната на облегалката на стола — Антон Савич им разказа как ще спаси банките им. Отне му десет минути. На лицата на присъстващите се изписа смесица от шок, гняв и неприкрито отвращение. Холандският банкер сякаш щеше да повърне. Дори коравите американци, единият от които се беше сражавал във Виетнам, пребледняха.

— Няма друг начин, господа — каза Бернхард Фолкман.

Никой не беше в състояние да изкаже съгласието си на глас. Фолкман ги изгледа един по един, втренчваше се в очите им и разбираше, че одобряват предложението, когато отместеха поглед или едва забележимо кимнеха. Последен беше холандецът: изпъшка

тихо при мисълта на какво се съгласява и избърса очите си.

— Аз ще уредя всичко — каза в заключение Фолкман. — Няма да се наложи да се срещаме отново.

— Сигурен съм, че ще се срещнем — каза нюйоркчанинът, който беше говорил за Форт Нокс. — В ада.

7

Кабрило се прекръсти.

Жертвите бяха на различна възраст, но все пак повечето бяха на по двадесет и няколко. Някои бяха мъртви отдавна. Труповете им бяха почернели от вкочаняване и подути от газове. Други очевидно се бяха удавили, когато пиратите бяха изхвърлили контейнера от траулера. Всички изглеждаха болезнено бледи на прожекторите на палубата. Трудно беше да се каже, но в плетеницата от трупове сякаш имаше повече мъже, отколкото жени. Общото между тях, освен ужасната им смърт, беше, че всичките са китайци.

— Нелегални емигранти. — Хуан се изплю отвратено и погледна петролното петно, което още гореше в тъмния океан.

Изгарящи от желание да работят извън Китай, селяни и дори сравнително добре печелещи работници плащаха по тридесет хиляди долара, за да бъдат изведени нелегално от страната. Разбира се, и богатите китайци нямаха толкова много пари, затова беше изградена система, по която нелегалните емигранти щяха да работят за бандитите, уредили пътуването им, и да им изплатят дълга си, във фабрики при крайно нехигиенични условия или в ресторанти във всеки град от Ню Йорк до Ню Делхи. Жените обикновено проституираха в така наречените „салони за масаж“, които никнеха като гъби след дъжд в малките градове в Америка и Канада. Трудеха се непосилно години наред и живееха в претъпкани апартаменти, собственост на бандите, докато не изплатяха дълга си. Ако се опитаха да избягат, гангстерите ги изтезаваха или убиваха семействата им в Китай.

Над един милион китайци годишно заменяха едно тежко и безизходно съществуване с друго. Всички вярваха в обещанието, че нещата ще се подобрят само ако работят усилено.

Пътуването на емигрантите към новия живот се наричаше „да яхнеш змията“, а организаторите на нелегалните канали бяха „змийски глави“.

Кабрило и екипът му бяха засекли кораб с нелегални емигранти, по всяка вероятност отправил се към Япония, или пък пиратите бяха отвлекли такъв кораб и възнамеряваха да продадат работниците обратно на бандата или на някой друг. Какъвто и да беше случаят, бяха попаднали на канал за трафик на хора. Въпреки ужаса си от гледката и тъгата си Кабрило почувства и искра на гняв в гърдите си. Раздуха я и я разпали с омраза, докато тя не лумна и не се превърна в буен огън, който заплашваше да го изпепели.

Хуан се обърна към Линда Рос. Очите му бяха леденостудени.

— Повикай доктор Хъксли веднага щом се освободи. Не може да направи нищо за горките хора, но аутопсиите им може да хвърлят светлина върху случилото се. — Махна на моряците. — Щом санитарите изпразнят контейнера, проверете дали има идентификационни номера и после го изхвърлете през борда.

— Добре ли си, Хуан? — попита Линда.

— Бесен съм — отвърна той и тръгна. — А трябва да се оправяме и с подводницата.

Отиде в оперативния център. Слухът за труповете вече се беше разчул и настроението беше потиснато.

Марк Мърфи проверяваше изправността на оръжейните системи в случай, че отново им потрябват, а Ерик Стоун мълчаливо седеше на щурвала и чакаше заповеди.

— Мърфи — рязко извика Хуан.

Марк се обърна. Беше навъсен. Неговият изстрел беше взривил „Кра“ и бе опропастил шансовете да разпитат пленници.

— Да?

Чертите на Кабрило омекнаха.

— Не се обвинявай. На твое място и аз щях да направя същото. Чака ни още много работа. Ще има други.