Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Мисля, че… — започна Виктория и се закашля. — Мисля, че съм добре. Само ми е студено.
Осъзна, че лежи под планина от одеяла и че най-долното е електрическо. И въпреки това беше настръхнала.
— Когато те донесоха, температурата ти беше два градуса по-ниска от необходимата за оцеляване. Голяма късметлийка си.
Тори се огледа.
— Това е лазарет на кораб — обясни лекарката. — Аз съм Джулия Хъксли. Това са Макс Ханли и нашият капитан Хуан Кабрило. Той те спаси.
Виктория отново почувства, че познава този
— Спасил ме е?
— Не си ли спомняш какво се случи? — попита Ханли.
Тори се замисли.
— Нападнаха ни. Аз спях. Чух изстрели. Това ме събуди. Скрих се в каютата си и после… — И млъкна смутено.
— Спокойно — каза Кабрило. — Няма защо да бързаш. Преживяла си същински ад.
— След атаката обиколих кораба. — Тори изведнъж закри лицето си с ръце и се разрида. Хуан сложи ръка на рамото й и това я успокои. — Трупове. Всички от екипажа бяха мъртви. След това… не си спомням нищо.
— Не е за чудене — рече доктор Хъксли. — Съзнанието има защитен механизъм, който ни предпазва от травма.
— Пиратите са нападнали кораба ви и са го потопили — каза капитанът. — Случайно минавахме оттам, преди да беше потънал прекалено дълбоко, и те извадихме.
— Разминала си се на косъм от смъртта — добави Макс Ханли. — От атаката са изминали няколко дни. Корабът ви се е задържал в област с вода с високо съдържание на сол.
— Дни? — възкликна Виктория.
— Представи си, че си била като Йона. — Кабрило се усмихна. — Само че ние трябваше да те измъкнем от корема на кита.
Очите й се отвориха широко.
— Сега си спомних кой си! Видях те през илюминатора. Ти доплува, за да ме извадиш.
Хуан махна пренебрежително, сякаш искаше да каже, че не е направил нищо особено.
— Ти ми каза да отида до люка на задната палуба и да затворя херметичните врати. И сигурно си пробил дупки в люка. Мислех, че ще ме убиеш, насмалко да се върна в каютата. После обаче разбрах, че изравняваш налягането, за да можеш да ме измъкнеш. Най-лошото беше да усещам как водата сантиметър по сантиметър се издига. Качих се на палубата на мостика, за да съм по-далеч от нея, но накрая нямаше къде да отида. — Тори млъкна, сякаш отново почувства агонията от смразяващата вода. — Накрая стигна до гърдите ми. Сякаш измина цяла вечност. Господи, никога не ми е било толкова студено. Изненадана съм, че зъбите ми не се строшиха от тракане. И следващото, което помня, е, че се събудих тук.
— Корабът ви започна да потъва много по-бързо и се наклони, щом носът се напълни с вода. Сигурно си се блъснала в перило или в тръба и си си ударила главата. Когато най-после отворих вратата, ти не дишаше и имаше рана на черепа.
Тори докосна мястото и усети дебела превръзка.
— Свързахме се с Кралското географско дружество — продължи Кабрило. — Сигурно вече са казали на семейството ти, че си добре. В Япония чака чартърен хеликоптер, който ще те закара в болница веднага
Виктория се намръщи в опит да се съсредоточи.
— Не, съжалявам. — Погледна Джулия. — Мисля, че имаш право. Съзнанието ми е блокирало всичко.
— Снощи, когато те доведоха на кораба, ти разговаря с третия помощник-капитан. Казва се Линда Рос. Помниш ли, че говори с нея?
— Не — малко раздразнено отвърна Тори. — Сигурно не съм била на себе си.
Въпреки предупредителния поглед на Джулия Хуан продължи:
— Ти й каза името си и че си изследовател. Разказа за нападението. Скрила си се, докато един пират претърсил каютата ти. Бил с черна униформа и черни кубинки.
— Щом казваш, така трябва да е било.
— Видяла си два други кораба наблизо. Отначало си помислила единия за остров, защото бил много голям. Описа го като огромен паралелепипед. Другият бил по-малък и изглеждало така, сякаш двата щели да се сблъскат.
— Щом не си спомням, че съм била затворена на „Авалон“ цели четири дни, със сигурност нямам представа какво се е случило минути преди нападението. Съжалявам. — Тори се обърна към Джулия. — Докторе, искам да си почина.
— Разбира се — отвърна Хъксли. — Кабинетът ми е пред стаята ти. Извикай, ако се нуждаеш от нещо.
— Благодаря. — Виктория погледна Хуан със странно изражение, което бързо изчезна. — Благодаря и на теб, че спаси живота ми.
Той отново докосна рамото й.
— Моля.
— Страхотна хубавица — отбеляза Макс, когато двамата с Кабрило излязоха в коридора.
— Страхотна лъжкиня — поправи го Хуан.
— Да, и това — съгласи се Макс и почука с лулата си по големите си зъби.
— Е, какво мислиш?
— За кое? Че е добра лъжкиня или защо ни излъга?
— И за двете.
— Нямам представа. Радвам се обаче, че Линда предвидливо я разпита снощи.
— Аз не бих се сетил да го направя — призна Кабрило.
— Ти беше в такова състояние, че се чудя как изобщо си намерил каютата си.
— Линда каза, че начинът, по който Тори описала корабите и пиратите, я навел на мисълта, че има военна подготовка.
— Или изследователска и просто прилага уменията си за научни наблюдения към всичко, което види.
— Тогава защо излъга, че не си спомня какво й се е случило, докато е била затворена на „Авалон“? — Хуан се навъси. — Никой не й каза колко време е била там, но тя знаеше точно колко дни. В нея има нещо повече, отколкото показва.
— Не можем да я принудим да ни каже, нито да я задържим. Хеликоптерът на Кралското географско дружество ще е тук след няколко часа.
— И униформите — продължи Кабрило, сякаш не беше чул думите на Ханли. — Каза, че пиратите били с черни униформи. Типовете, с които се сблъскахме снощи, бяха с джинси, къси панталони и тениски. Нещо не се връзва.