Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Извинявай, че те безпокоя през свободния ти ден — каза Линда Рос от оперативния център.
— Няма проблем. Какво е станало?
— Нищо, но ти искаше да знаеш дали сме получили някаква информация от Еди. Изглежда, е напуснал Фузоу и може би се връща в Шанхай.
Макс се замисли върху новината.
— Има логика от гледна точка на змийския глава. Шанхай е едно от най-оживените пристанища на света. Много по-лесно е да вмъкне група нелегални емигранти на заминаващ товарен кораб сред суматохата, отколкото в малко пристанище като Фузоу.
— Мърфи и Ерик Стоун също мислят така. Да се обадя ли на Кабрило?
— Не. Последния път, когато
— Носи се по течението и се движи с шест възела. Това означава, че след пет часа ще сме на стотина мили източно от град Хо Ши Мин.
Това име винаги стряскаше Макс. За него най-големият град във Виетнам си беше Сайгон. Това обаче беше в друго време и друга война. Винаги когато до „Орегон“ се приближеше хеликоптер, потокът спомени заливаше Ханли и той се разтреперваше.
Всъщност спомените не бяха заровени дълбоко в паметта му. В съзнанието му не се беше запазил звукът на виетконгските гранатомети, нито тракането на автоматите АК–47, а писъците, докато обстрелваха катера, бяха само фонов шум. В съзнанието му най-силно се беше запечатало тракането на перките на хеликоптера „Хюи“ над тъмната джунгла: Макс го насочваше със сигналните ракети, които изстрелваше в нощното небе с едната си ръка, докато с другата притискаше червата на младия мичман към тялото му. Кръвта му беше гореща дори в онзи смрадлив ад. Монтираната на вратата на „Хюи“ миникартечница пищеше като дисков трион и джунглата от двете страни на устието на реката отекваше от атаката с триста куршума в минута. И когато гранатометът се насочи към хеликоптера…
Макс се изтръгна от миналото, което не преставаше да преживява. Вестникът беше смачкан на топка в юмрука му.
— Има ли промяна в курса? — попита той.
— Не. Корабът все още се движи по 185. Или се е отправил към Сингапур, което е малко вероятно, тъй като там са най-неподкупните пристанищни работници в района, или скоро ще завие на юг и ще се насочи към Индонезия.
— Второто изглежда по-вероятно — съгласи се Макс. Индонезийската брегова охрана трябваше да патрулира няколко хиляди острова, което си беше просто невъзможно. На пиратите нямаше да им е трудно да им се изплъзнат и да намерят уединено място, където да разтоварят кораба, който бяха отвлекли в Японско море. Шансовете дали отиват във Филипините, или в Индонезия като последна дестинация, преди да стигнат до Тайван, бяха равни. — Добре. Обади ми се, ако „Маус“ обърне или получиш нещо от Еди или Хуан.
— Прието.
Ханли изглади смачкания вестник, остави го настрана и отново запали лулата си. Бавно изпускаше дима. Каютата се изпълни с ароматен дим. Все още не можеше да разбере защо пиратите не са намерили някое тихо място в океана, където да разтоварят откраднатия кораб. Щяха да имат достатъчно време да му напишат ново име и да направят козметични промени така, че никой да не го познае, особено ако плава в други води, например по крайбрежието на Южна Америка. Защо рискуваха да го държат в сухия док толкова дълго? Освен ако нямаха предварително определена крайна цел — някъде по-близо до брега, където да се чувстват в безопасност. Макс се надяваше, че „Маус“ ги води към бърлогата на пиратите, но едва ли щеше да е толкова лесно.
Операцията се извършваше и на друго ниво, което не бяха забелязали. Ханли знаеше, че няма да го разбере, като преследва „Маус“, но беше сигурен, че
Ако знаеше, че в момента Макс разчита на него, Еди Зенг щеше да каже на президента на Корпорацията да заложи парите си на Кабрило и екипа му в Швейцария.
По време на подготовката си в ЦРУ Еди беше преминал тежка и изтощителна програма за обучение на агенти как да издържат на затворничество и изтезания. Ръководеха я военни специалисти и се провеждаше в единия ъгъл на Форт Браг в Северна Каролина. Преди да замине за базата, инструкторът във Фермата му беше дал произволна кодова дума — мравояд. Задачата на Еди беше да я пази в тайна, а войниците трябваше да я изтръгнат от него.
Мъчиха го цял месец. Редовно го налагаха с маркучи, затваряха го в железен сандък на слънце часове наред без вода и често слагаха отрова в оскъдните му дажби храна, за да не яде. Опитаха се да пречупят волята му, като го държаха буден шест дни и крещяха всевъзможни обиди. Веднъж го хвърлиха гол в мравуняк, а една нощ изляха в гърлото му половин бутилка уиски и го разпитваха цял час, докато не изгуби съзнание. Премахнаха всички задръжки в разпитите, но Еди не издаде кодовата дума. Успя да запази малка част от съзнанието си съсредоточена върху факта, че каквото и да правят с него, това е само учение и няма да умре.
Сега обаче не хранеше подобни илюзии. Камионът се клатеше и тълпата нелегални емигранти се люшкаше, като едва не смазваше онези най-близо до задните врати.
— Мравояд — прошепна той.
Прекараният във Форт Браг месец изглеждаше като ваканция в сравнение с шестте дни в ръцете на змийските глави.
В задушния горещ камион бяха наблъскани стотина души. От два дни не им бяха давали храна и вода и единствената причина все още да се държат на крака беше, че няма къде да паднат. Вонята на пот и нечисти тела беше главозамайваща, лепкав пласт, който покриваше устата на Еди и изгаряше белите му дробове.
Така беше, откакто Ян Луо го предаде във Фузоу. Следващата брънка в нелегалния канал бяха членовете на триадата, китайския вариант на мафията. Направиха му снимка за фалшиви документи за пътуването и го заключиха в килия под една фабрика за цимент заедно с още шестдесет души. Нямаше баня и тоалетна. Стояха там два дни и всяка нощ пазачите слизаха да изберат по две по-привлекателни жени. След няколко часа ги връщаха окървавени и унизени.
Сутринта на третия ден пристигна група южноазиатци. Говореха със змийските глави на китайски със силен акцент и Еди не можа да разбере откъде са. Можеше да са индонезийци, малайци или дори филипинци. Той обаче беше сигурен, че присъствието им е отклонение от нормалните канали за изкарване на емигранти от Китай, и подозираше, че са свързани с пиратския пръстен.
Изведоха емигрантите от килията на групи по десет и ги наредиха пред азиатците, които ги накараха да се съблекат и ги подложиха на унизителен внимателен оглед. Еди имаше чувството, че е роб на търг. Провериха дали зъбите му са здрави, прегледаха и гениталиите му за венерическо заболяване. Всички трябваше да докажат, че могат да вдигнат два каменни блока, закачени на бамбуков прът. Азиатците избраха трима мъже от групата на Еди, включително него — най-едрите и силните. Останалите бяха върнати в килията.