Досиетата „Орегон“

Cussler Clive

Не виждаха нищо през прозорчетата и не разбираха какво става. Микробусът изведнъж се заклати. Двамата усетиха слабата центробежна сила, сякаш минаваха по лек завой. И после движението спря. Бусът се залюля като махало и се разтресе, после се чу слаб механичен вой, последван от силен трясък над главите им.

След секунди отново усетиха, че се движат. Този път обаче Исфординг беше сигурен, че пътуват. Навън не се виждаше нищо, освен мрак. Пазачът опита да се обади по мобилния си телефон, но нямаше сигнал: можеше да общува само с двамата мъже в кабината, като удря по преградата,

която ги разделяше.

Пътуваха около половин час. Вероятно излизаха от града. Камионът увеличи скоростта, когато излезе на магистралата, а после намали и няколко пъти зави. След това спряха. Исфординг реши, че са пристигнали там, където го водеха руснаците Юрий Зайцев и Людмила, която се беше представила за Кара.

Двамата с пазача мълчаливо чакаха. Минутите се влачеха мъчително бавно.

Онова, което адвокатът не можеше да види, беше, че Линкълн и останалите чакат Хуан. Щом Кабрило спря мерцедеса между камиона и фолксвагена на Джулия, Хали затвори вратите. Небето беше облачно въпреки светлината, проникваща през матовите прозорчета, грамадният склад тънеше в сенки. Хали светна няколкото лампи на тавана, но мракът не се разсея.

Мерцедесът беше покрит с прах, Кабрило също беше целият мръсен. Избърса лицето си с мократа кърпа, която му подаде Джулия, и изпи почти литър вода.

— Дотук добре — каза на хората си. — Изглежда, никой не е имал проблеми, така че да отворим консервата и да приключваме. Линкълн, не видях на коя страна гледа микробусът, когато го спуснах на камиона.

— Към задните врати.

— Е, това малко ще улесни нещата.

Кабрило взе две гранати и автомат „Хеклер и Кох“ и го преметна през рамо. Гранатите бяха фалшиви, предназначени за учение, но на външен вид не се различаваха от истинските. Раздаде черни маски на всички и нахлузи една на главата си така, че да се виждат само очите и устата му. Останалите също се въоръжиха с пистолети и автомати.

След като всички бяха готови и застанаха пред задната част на ремаркето, Кабрило преброи до пет и рязко отвори вратите. Хората му нахлуха вътре, скочиха върху предния капак на микробуса, размахаха оръжията си и закрещяха неразбираемо. Швейцарският шофьор и пазачът бяха извадили служебните си оръжия, но през бронираното стъкло не можеха да направят нищо. Шофьорът понечи да запали мотора и да се опита да изкара микробуса от ремаркето, но Хуан се втренчи злобно в него през предното стъкло и му показа гранатите.

Посочи мъжете вътре един по един, после вратите, и издърпа предпазителя на едната граната. Намеренията му бяха ясни.

Пазачите запазиха предизвикателния си вид, но знаеха, че не могат да направят нищо. Оставиха оръжията си на таблото и бавно посегнаха към дръжките на вратите. Щом излязоха, ги оковаха с пластмасови белезници, вързаха им очите и им запушиха устата. Хали дръпна връзката ключове от колана на шофьора и я хвърли на Хуан.

Кабрило се покатери на покрива на бронирания микробус и леко скочи на пода на камиона. На петия опит налучка правилния ключ, но преди да го превърти, кимна на един от хората си.

Ако нещо се объркаше, Кара и Рудолф Исфординг не биваше да дадат

едно и също описание на Юрий Зайцев, така че се бяха уговорили специалистът по Общи операции Майкъл Троно да извика на английски със силен руски акцент.

— Да слуша пазачът на хер Исфординг там вътре. Двамата ти другари са обезвредени. Няма да пострадат, ти също. Ще отворя малко вратата, за да хвърлиш оръжието си. Ако не го направиш, ще използвам сълзотворен газ. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна пазачът.

— Хер Исфординг, какви оръжия има пазачът?

— Само револвер — отговори адвокатът.

— Добре. Извади ли го от кобура?

— Да.

— Много разумно — отбеляза Троно. — Хер Исфординг, вземете револвера и се приближете до задната врата. Сега ще я открехна. Хвърлете оръжието навън.

Кабрило открехна тежката врата и черният револвер изтрака в задната броня. Хали и Джулия стояха до него с насочени оръжия. Хуан им кимна и широко отвори вратата. Уплашеният пазач беше наясно какво става и беше преплел пръсти зад тила си. Хали му сложи белезници, запуши му устата и му върза очите, а Джулия помогна на дебелия адвокат да слезе. Изблъскаха пазачите в задната част на буса и Кабрило ги заключи.

Исфординг видя петима въоръжени командоси, някои с работни дрехи, други в черно. Една от петимата беше жена и той предположи, че е Людмила.

— Кой от вас е Юрий Зайцев? — нетърпеливо попита Исфординг.

— Аз — отвърна единият командос. Дрехите му бяха целите в сив прах. Той си свали маската и адвокатът видя, че и лицето му е изцапано. Косата му беше червеникава, както му бяха казали, имаше късо подстригана брада.

— Господин Савич ти изпраща поздрави, Рудолф. Разбира се, не можа да те посрещне лично, но скоро ще го видиш. В задната част на склада има кабинет. Людмила ще те заведе там. Тръгваме след няколко минути.

Джулия беше свалила маската си, за да може адвокатът да види, че е жената, която познаваше като Людмила.

— Благодаря. — Исфординг стисна ръката й. — А съпругата ми? Кара?

— Друг екип я взима в момента — отговори Джулия.

— Благодаря — повтори адвокатът. — Благодаря на всички, че ме спасихте.

— Не си ранен, нали? — попита тя, когато Исфординг слезе от камиона. Линкълн беше сложил стълбичка до задната врата, за да го улесни.

— Не. Добре съм. Но съм уплашен. Докато не дойдохте в петък, нямах представа, че палестинците ме търсят. Благодарен съм ви на всички.

Джулия се усмихна.

— Трябва да благодариш на господин Савич. Ние само изпълняваме заповедите му.

— Знаех, че той е властен човек, но не знаех, че може да организира такова нещо.

— Влизайте.

Кабинетът беше скромно обзаведен. Имаше само две бюра, шкафове и изтъркан диван с тапицерия от изкуствена кожа под прозорец с матирано стъкло. Подът беше застлан с протрит линолеум и в стаята миришеше на цигари. Завесите на големия прозорец с бронирано стъкло, гледащ към склада, бяха дръпнати. Исфординг се отпусна на дивана и взе шишето вода, което му предложи Джулия.