Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Аз съм още студент…
— Аз пък ви казвам, че след месец ще бъдете вече войник.
— Вие съвсем не сте музикален… — произнася съкрушено чорлавият.
— Седнете! — заповядвам все тъй грубо.
Онзи сяда, кръстосва нозе и вперва съсредоточено поглед в големия пръст на крака си.
— С какво се занимавате, когато сте тук?
— Живея светски живот…
— Съветвам ви да отговаряте точно и ясно. Не съм длъжен да знам как вие го разбирате светския живот.
— Ами
— С каква цел?
— Нали ви казах: светски живот… Говорим за музикални и други явления… Свирим. Понякога правим малко любов…
— Каква е връзката между тия младежи? Компания ли са, или какво?
— Компания… цялостен екип…
— Откога сте в контакт с тях?
— От миналото лято.
— Какво представляват те по-точно?
— Нищо особено. Обикновени наркомани.
— Като вас…
— Има и по-напреднали — признава скромно момъкът. Сетне казва, сякаш просто установява факта: — Вие, гледам, не пушите…
Подхвърлям му пакетчето с цигарите и запалката и изчаквам да запуши.
— Колко души наброява тая паплач?
Той се замисля и почва да мърда пръсти, сякаш брои:
— Седем души. Четири момчета и три момичета.
— Назовете ги един по един и ги опишете подред.
Тази инвентаризация ни отнема доста време, тъй като чорлавият говори каквото му дойде, като намесва дори музикалните си и сексуални вкусове, и аз често трябва да го прекъсвам и да го насочвам по линията на необходимите ми данни.
Засега на мене ми е необходим един-единствен индивид, но за да разбера съществува ли такъв индивид между тая сбирщина и кой тъкмо е той, налага се да прелисти целия каталог.
— Какво представлява тоя Боян като наркоман? Напреднал или?
— Ами! Напреднал… — свива презрително устни младежът. — Най-посредствен дебютант.
— Други качества?
— Нелош на вид, интелигентен, мълчалив…
— Като е мълчалив, как разбрахте, че е интелигентен.
— Че той не мълчи денонощно…
— Недостатъци?
— Старомоден.
— В смисъл?
— В най-точния смисъл. Еснафски вкусове… Облекло, почти като вашето…
— Може би дори си мие врата?
— Боя се, че да.
Един час по-късно чорлавият произнася умолително:
— Слушайте, не можете ли да спрете най-сетне тази проклета лимонада?
Той явно има предвид гальовната мелодия, която аз лично отдавна вече съм престанал да чувам.
— Сега аз свиря! — отвръщам строго. — А вие трябва да играете.
— Но аз играя вече два часа!
— Това е само началото — успокоявам го. — Кажете сега какви други връзки имате вън от тази артистична компания.
Подир
— Ще припадна, ако не ми дадете малко став!…
— Какво?
— Казах: став! Дрог! Стюпефиан! Ла кам! И уж сте културен съветник… Извадете там някоя ампула от аптечката на заведението!
— И това може да стане. Дори в количество. Само че трябва да го заслужите. Така че, млада маймуно, да се върнем към играта! Скачайте!
Той скача още известно време, преди да мина към конкретното поставяне на задачата:
— Всичко трябва да стане съвсем дискретно и без инциденти — предупреждавам го. — Защото аз ти споменах за казармата, но бих могъл да ти предложа и по-мрачни възможности.
— Не се съмнявам — промърморва момъкът. — Разбрах вече, че не обичате ближния си.
— Може и да го обикна. Това зависи само от поведението му. И така, първо действие: да убедите Боян.
— Това не е трудно. Стига да има какво да му предложа.
— Ще има, не бойте се. Второ: да ми доведете Боян. Не тука, разбира се. Когато дойдете утре, ще ви дам необходимите подробности.
— Дайте ми по-добре няколко ампули.
Поглеждам часовника си. Време е да приключвам беседата с любителя на светския живот, защото и мене ме чака светски живот. Подир малко трябва да бъда на прием.
Ставам и отключвам съседното малко помещение, което ми служи за склад и където са струпани различни полезни неща, завещани ми от предходника. Разкъсвам една опаковка морфин, изваждам десетина ампули и ги отнасям на чорлавия.
— Това е само малък аванс — пояснявам. — Ще по следват и по-крупни доставки. Но само за лично ползуване. Ако разберат, че разнасяш насам-натам морфин, веднага ще искат да надушат откъде го получаваш и всичко пропада, включително и ти самият.
Той завива грижливо ампулите в нечистата си носна кърпа, без да обръща особено внимание на думите ми, и поставя кърпата в джоба на якето си.
— Имате ли много от тия стъкълца?
— Колкото искаш.
— И ги държите тук, в тоя килер?
— Защо не?
— И никога нито веднъж не сте опитали?
— Не, представи си!
— Господи! — плесва се той по челото. — И ние си мислим, че живеем в цивилизовано общество!
На приема, като на всяко сборище от тоя род, няма нищо интересно. Разменям от приличие по няколко приказки с десетина колеги от приятелски посолства, събрани тук с надеждата, че ще изкопчат някоя и друга мършава новина, годна да увеличи с един-два пасажа месечния доклад на посланика.