Един наивник на средна възраст
Шрифт:
И едва произнесъл тия думи, се досещам, че вероятно тя не се бои от следенето, а го желае.
— Или може би се надявате, че ако бъдем блокирани, операцията ще се размине?
Жената не отговаря.
— Не допусках, че сте толкова малодушна.
Наближаваме кръстопътя, дето шосето се отделя за селото с езерото. Мери намалява скоростта.
— Не се боя за себе си, а за онзи момък.
— Напротив. Тъкмо за себе си се боите. Вие знаете много добре, че щом едно действие е запланувано, то ще стане с вас или без
Тя мълчи известно време, като гледа съсредоточено сивобялата огряна от слънце лента на шосето.
— Аз не мога да нося на гърба си отговорността за всички мръсотии, които стават на тоя свят. Обаче съм длъжна да мисля за личните си постъпки.
— Но в случая вие не носите никаква отговорност, разберете. Ако има отговорност, тя пада върху мене, а от мене минава върху моя шеф, а от моя шеф — върху неговия шеф, додето бъде прехвърлена за сметка на положението в света. И аз, и вие сме само част от системата и затуй не носим никаква отговорност. В това е силата на нашата система, че не носим никаква отговорност, разбирате ли?
— Добре — промърморва тя отегчено. — Стига сте го повтаряли.
Обедът на терасата при езерото минава не бог знае как, но все пак по-добре от очакваното. Около нас липсват признаци за наблюдение. Мери се е успокоила или примирила, което в последна сметка е едно и също.
Ограничавам поръчката на питиетата с една бутилка за двама ни, за да не би жената да изпадне в излишна бъбривост. Но тя дори не изпива докрай виното и обхожда с поглед зеленикавата вода на езерото, набраздена от ленивото движение на няколко лодки.
— Ще се връщаме ли? — пита секретарката, след като плащаме сметката.
— Да, но малко по-късно. Засега ще продължим.
Сядаме отново в колата и потегляме, обаче само няколкостотин метра по-нататък аз нареждам:
— Отбийте тук!
Пътят, по който свиваме, е тесен и разровен и ние скоро сме принудени да спрем, тъй като по-нататък той става съвсем стръмен и непроходим. Мери гарира колата в сянката на едно хилаво дръвче. Вадя одеялото, постилам го на тревата и сядаме.
— Можете да поспите, ако желаете.
— Мерси — отвръща секретарката. — Спете вие. Аз ще ви пазя.
Ситуацията изисква обаче не да бъда пазен от дилетанти, а да се пазя сам. От малката височинка, до която сме стигнали, шосето се вижда твърде добре. Ние също можем да бъдем видени от шосето, но в случая това е дори желателно. Този, който евентуално би ни проследил, не трябва да остава с впечатлението, че се крием.
Никой обаче не ни е проследил. В тоя ранен следобед наоколо е тихо и безлюдно. По шосето от време на време прелитат коли, без да забавят ход и без някой да поглежда насам.
Секретарката пуши,
— Вие никога ли не мислите за съдбата на хората, които обвързвате? — запитва тя по едно време.
— Мисля, разбира се. Но само дотолкова, доколкото го изисква осъществяването на служебната задача.
— Значи, не мислите.
— А вие, ако сте склонни прекалено да мислите, не е трябвало да влизате в нашия институт.
— Не влязох. Натикаха ме — отвръща късо Мери.
— Така ли?
— Точно така: натикаха ме в занаята.
— По кой начин?
— Ами по тоя същия, вечния, като ми предложиха измъкване от безпътицата. Измъкват те от една безпътица, за да те наблъскат в друга…
— Въпрос на степени — забелязвам примирително. — Първата не беше ли по-тежка от втората?
— Откъде да знам… Не съм ги мерила на везни. Завърших гимназията с отличие, но дипломата ми помогна толкова, колкото и един стар брой на „Таймс“, защото едничкото поприще, което ми осигури, беше мизерното място на продавачка в магазин за обувки… И ето един ден изникна някакъв тип, подобен на вас, защото вие всички сте скроени по един калъп, и запита:
„Научихме, че чудесно сте завършили гимназията. Нямате ли желание да следвате?“
„А с какви пари да го задоволя това желание?“ — викам.
„С тези — казва, — които ние ще ви осигурим. Стига да приемете посочената от нас специалност.“
„А каква е тая специалност? — питам. — Обезвреждане на атомни бомби или скачане без парашут?“
„Малко по-добра е — казва. — Славянски езици. Например български…“
Аз не знам къде е това България, а той ме кара да уча български…
— Но все пак се съгласихте.
— Съгласих се. Заради следването… И заради възможността да се измъкна от тоя тъмен дюкян с две тръби неон и двеста чифта демодирани обувки… И заради обещанието да получа интересно място, след като завърша.
— Както и стана…
— Е, да. Нашият институт винаги е верен на обещанията си, които му носят изгода.
Бих й казал някои неща по въпроса, но поглеждам часовника си и виждам, че времето за свободни разговори е изтекло.
— Да тръгваме.
Когато колата се озовава на шосето, видимостта е все тъй чиста и необезпокояваща.
— Карайте с нормална скорост. Не се оглеждайте и изобщо грижете се само за кормилото. Другото оставете на мене.
Движим се в пълно мълчание, додето не наближаваме оня страничен път, по който преди три вечери бях свърнал с очарователната госпожа Адамс.
— Сега намалете и ей там свийте вляво.
Мери изпълнява нареждането и подир малко ние спираме почти на същото място, на което бе спряла и елегантната алфа-ромео. Храсталакът почти закрива колата откъм шосето. А ако някой се появи от обратната посока, ще можем да го видим още отдалеч.