Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Подчертайте ги по-дебело.
— Подчертал съм ги.
— Тогава пращайте сведението и без мене. Сега, знаете, умът ми е зает с по-други неща. Имам чувството, драги, че навлизаме в заключителния рунд.
— Това още нищо не значи.
— Много значи, Бенет, много! Наредете на Стария да подготви новия канал… И да следи какво става при вилата.
— Нещо друго?
— Другото не зависи нито от вас, нито от мене. Другото е изцяло в ръцете на тая стара капризна дама — Съдбата.
ОСМА
Ориент-експресът с глухо и равно потракване, което говори за съвсем умерена скорост, се движи сред неясните сенки на пролетната нощ. И понеже не обичам неясните неща, спускам пердето на прозореца, обтягам се, както съм облечен, на леглото, и се оставям покорно да бъда люшкан в ритъма на колелата.
Вратичката между двете купета е разтворена и в нейната правоъгълна рамка се откроява като в картина пищното телосложение на моята секретарка, отпусната в обичайната си не твърде целомъдрена поза на кревата в съседното помещение и потънала в четене на някакъв криминален роман.
— Вие четете криминални романи? — запитвам само за да преодолея сънливостта си.
— Четях на времето. Сега вече ме мързи.
Тя е оставила книгата и ме гледа с тъмните си очи.
— Спомням си, че имаше един роман „Убийство в Ориент-експреса“…
— И какво от това? — питам.
— Нищо. Просто в момента ми се поиска да ви видя на мястото на убития.
— И това ще стане — отвръщам сговорчиво. — Макар и може би не точно в момента. Вие, която сте любителка на цитатите от латинската читанка, навярно не сте забравили, че всички хора са смъртни.
— Но не всички плачат като вас за насилствена смърт.
— Смъртта е почти винаги насилствена и рядко доброволна — забелязвам философски. — Дори когато умираме в леглото си.
— Понякога ми се струва, че съвсем доброволно бих склопила очи. Просто така, от умора и от отегчение.
— Бас държа, че такива мисли ви идват главно след препиване… А на мене ми се живее. Истински ми се живее. И то — добре!
— Вие се смятате способен да живеете добре? — вдига вежди Мери.
— Добре според моето разбиране, скъпа, не според вашето.
— А какви са съставните части на вашия идеал за щастлив живот?
— О, съвсем обикновени… Изобщо нищо, което би направило впечатление на издигнатата ви натура.
— И все пак?…
— Ами например да вляза в кабинета на посланика, както това стана днес, и когато той почне високомерно да ме поучава, да имам удоволствието да му кажа: „Вижте, старче: продължете тирадата си в коридора, понеже току-що съм назначен на вашето място и кабинетът в момента ми е нужен!“
— Дребнави, смешни амбицийки… — свива устни секретарката. — Мечтаете да станете посланик.
— Глупости. Мечтая да имам
— И това е дребно. Вие ми напомняте за малкия ми брат, чиято главна мечта беше да научи добре да се боксира…
В тоя миг отвън се чува леко почукване. Захлопвам бързо вратичката към съседното помещение и открехвам тая към коридора.
В кабината, както съм и очаквал, влиза шафнерът. Мъж към петдесетте, с набраздено от дълбоки бръчки лице и с някак погаснали очи, които избягват погледа ми и изобщо не ми харесват.
— Някой видя ли ви? — питам.
Онзи поклаща глава:
— Коридорът е пуст.
— Седнете — казвам и се изтеглям към прозореца, за да му направя място.
Но шафнерът продължава да стои прав, като леко се полюшва от движението на влака.
— Както ви споменах одеве, идвам с новини от страна на Стария — обяснявам. — Той е доста разтревожен за вас…
— Аз съм още повече разтревожен за себе си — отвръща глухо шафнерът.
— И откъде тия тревоги?
— Ами оттам, че задържането ми е само въпрос на дни… може би дори — на часове.
— Кое ви кара да мислите така? — питам с участие.
— Всичко. Вече на два пъти проверяват багажа ми на Свиленград. По-рано никога не са го правили.
— По-рано ги нямаше всички тия истории с контрабанда на наркотици. А сега зачестиха. Търсили са навярно хашиш или нещо от тоя род.
— Не са търсили това — отвръща с упорство мъжът.
— Ако търсеха друго, приятелю, те нямаше да ровят багажа ви, а щяха да опипват всяка гънка на бельото ви, включително и бельото, дето го носите на гърба, и то — шев по шев! Би трябвало достатъчно да ги разбирате тия работи…
— Ами това, че подире ми, през ден, през два, се мъкне човек, че подслушват разговора ми, когато седна с приятел в заведение, че ме следят понякога дори тук, във вагона?
— Вие сте просто преуморен и изнервен — констатирам състрадателно.
— Искате да кажете, че фантазирам.
— Не, обаче тълкувате превратно нещата. Депресията винаги върви подръка с безпричинния страх, а безпричинният страх търси причина, за да оправдае присъствието си.
— Извинете, но аз не съм дете.
— Но разберете, приятелю, че ако те наистина ви подозират сериозно, първата им грижа щеше да бъде да не ви алармират прибързано. Митническите проверки, откритото проследяване, всичко това може само да осуети плановете им — ако те имат сериозни планове по отношение на вас, защото ще се подплашите и още при първия рейс ще изчезнете в Истанбул.
— На вас ви е лесно да разсъждавате, понеже нищо не ви заплашва — продължава да упорствува шафнерът. — А моето задържане е може би въпрос само на часове…